Твърде често литературата, а не историята посяга и осветява тъмни досега кътчета. Писателите, не историците, откриват невероятни истории и ги разказват чрез своя талант – и може би така е по-добре, защото стигат до много повече хора. Само два примера ще дам от последните години – „Влакът на сираците“ на Кристина Бейкър и „Сол при солта“ на Рута Сепетис. Без тях на малцина щяха да са познати трагични епизоди от историята като разнасянето на деца при разни приемни семейства и потопяването на пълния с бежанци кораб “Вилхелм Густлоф” от руска подводница.
Такъв е и случаят с „Жената в бялото кимоно“ на Ана Джонс. На пръв поглед това е драматичен роман за забранената любов между млад американски войник и красиво японско момиче малко след края на Втората световна война. Но същинската дълбина на книгата се основава на реални събития, свързани с такива връзки, отхвърляни както от японските традиции, така и от американската военна администрация. И съдбата на хиляди бебета, родени от тези отношения, е тъжна страна на историята, която досега не е била осветявана.
Силата на романа безспорно е в стила – Ана Джонс тъче деликатна и красива проза в своето откровено описание на японското общество, разкъсано между традицията и модерността, и създава почти митологична по размаха си приказка за силата на майчината любов в свят, който изисква само подчинение.
Япония, 1957 г. Животът на Наоко Накамура е предопределен – тя ще се омъжи за сина на бизнес партньор на баща си, за да осигури просперитет и влияние на семейството си. Само че тя е влюбена в красив американски войник, с когото се виждат тайно – тя дори се опитва да го научи на сложната чаена церемония, за да може да го представи на баща си с плахата надежда, че той може да приеме нейния избор. Това завършва с фиаско и когато Наоко признава, че чака дете от презрения гайджин, тя е прогонена. Упорита и с вяра в съдбата, тя се омъжва за своя любим на красива церемония, но скоро той трябва да замине… и изчезва.
Останала без опора, Наоко трябва да се върне при семейството си. Те я изпращат в една клиника, но скоро тя разбира, че не е там за преглед. И че това е място, където бременни жени са изпращани, за да останат заключени до раждането, далеч от очите на осъдителните близки и съседи. Японската традиция е жестока към тези рожби на любовта – те не бива да живеят, кръвта не може да се замърсява. Наоко повежда отчаяна борба за себе си и своето дете. В тази битка тя ще открие съюзници и врагове – ще призове на своя страна митични същества и ще се бори до последно за живота на своята рожба.
А в успоредна линия в наши дни едно млада американка научава от баща си, че някога е бил женен в Япония и е имал дете… Шокирана от тази дълбоко пазена тайна, тя поема по дирите на критите десетилетия събития, за да разплете какво се е случило с нейната полусестра.
В края на „Жената в бялото кимоно“ Ана Джонс описва реалните исторически факти, на които изгражда своята смайваща история. Хиляди са родените от смесени връзки деца и съдбата на повечето от тях е жестока. Те са отхвърляни както от японците, горди дори след разгрома си от войната, така и от американските военни, които подозират местните във всякакви грехове. Но най-вече това е роман за майчината любов – и на какво е способна тя.
Текстът бе и публикуван първо в сп. „Дива“.
От същите жанрове
