Как може нещо толкова естествено като семейството да е толкова сложно?
Точно когато събрах сили да пиша за тази книга (най-трудно се пише за тия книги, които пробиват бронята), се появиха думите на Мария Донева за нея във вестник „Сега“. И ме обезсилиха сякаш, толкова красиво и интимно бе пресъздала деликатната болка, която се крие зад тези страници. „Жеравите отлитат на юг“ е шепотът на един баща, който се разделя с любовта, живота и света“, написа тя, а колко различни от нас са шведите можем да съдим по това, че книгата и до момента е най-търсената в сектора с меки корици, преводите на романа са вече на 36 езика, а самият Фредрик Бакман писа за него и преди излизането на книгата, и наскоро в The New Yorker („Лична история за всеки, който е трябвало да каже сбогом на родител…“). Разбира се, неизбежни са сравненията с „Градинарят и смъртта“ на Георги Господинов, книга, която не съм готов да прочета точно в момента, но самият начин, по който се пише и се осмисля тази толкова страшна и важна тема, е ясен признак за зрелостта на едно общество. Иска ми се и нашето да е такова, каквото е шведското – както го е описала с поетично състрадание Ридсен. Този роман е някак свързан и с още една шведска книга, която имах привилегията да издам – „Хората, които сеят в снега“ на Тина Харнеск, там също се говори по деликатен начин за сложните отношения между поколенията и нуждата от прошка.
Самият роман е камерен и силно съзерцателен, до голяма степен тече през мислите и погледа на осемдесет и девет годишния Бу Андерсон, когото придружаваме за броени месеци между идването и отлитането на жеравите. За Бу се полагат специални грижи, редовно идват хора да му приготвят храна и да му помагат, което той приема със смесени чувства – понякога с благодарност, понякога с раздразнение („Все едно аз съм си измислил това стареещо, безполезно тяло.“) Съпругата на Бу е загубила паметта си и той знае, че е загубил самата нея – а спомените си поддържа живи с един шал, който пази в затворен буркан през повечето време… „искам миризмата да ми стигне“.
Голямата утеха в заника на дните му е кучето му Сикстен, но синът му Ханс смята, че старецът вече не може да се грижи добре за него („Ханс иска също така да спра да паля камината. Иска да ми вземе не само Сикстен, ами и огъня“.) Бу вярва, че поне внучка му Елинор е на негова страна („Ако Елинор ни беше дъщеря вместо внучка и ако тя вземаше решенията вместо Ханс, щеше да е по-добре. Тя никога не би ми отнела Сикстен.) Понякога звъни на своя добър приятел Тюре, с когото имат толкова много общи спомени, той е последната отломка от света, който помни, и който е обитавал толкова години. Лиса Ридсен пестеливо позволява да надникнем и в живота на младия Бу, сложните отношения с баща му, младежкия му бунт, но и красивата любов със съпругата му, която няма как да не напомни за онези вълнуващи страници за истинската любов в „Човек на име Уве“ на Фредрик Бакман.
Не знам кога е станало, но ролите ни са обърнати. Въпреки че тялото му никога не се е доближавало по сила и размери до моето, сега той държи властта. Той взема решения за живота ми. Аз съм причината той изобщо да съществува, но въпреки това трябва да му се подчинявам. Зависим съм от неговата воля. Слушат него, не мен.
Със стария беше друго. Хората се съобразяваха с него до последно.
Дните на Бу са описани със затрогваща интимност, има дори място и за смях и усмивки, когато упоритото старче започва своя последен бунт в надеждата да опази своето куче, но някак е ясно, че е обречен да загуби и него, както е загубил всичко друго в живота си. Но освен негодуванието към сина си, той усеща и че трябва да навакса твърде дългите години, в които не е бил бащата, който сега знае, че е трябвало да бъде – трябва да намери начин да каже на сина си какво наистина чувства към него. „Усещам го непрестанно. Тихата празнота, останала след Сикстен“, ще си мисли към края, докато търси и още един друг звук – от любовта, която си е отишла: „Ушите ми търсят тракането на нокти и звука от прозявка. Търсят шума от иглите ти за плетене, които се удрят внимателно една в друга. Но се чува единствено бръмченето на хладилника и тиктакането на часовника.“ Сърцето се свива все по-силно с всяка отминала страница, а в края вече и дадох свобода на емоциите си, защото не вярвам човек да може да прочете този човеколюбив роман без пречистващо душата усещане и неизбежните сълзи.
В крайна сметка „Жеравите отлитат на юг“ е вълнуваща книга за отиващия си живот, за обичта между двама души и самотата, когато единият си отиде, за приятелството и в крайна сметка за крехките мигове щастие там някъде между тъгата. За сблъсъка между поколенията и неразбирането между бащите и синовете. И най-вече за паметта и прошката.
Благодарен съм на Любомир Гиздов за вещината, с която предаде този емоционален текст, и на Дамян Дамянов за различната и вдъхновена от шведски фолклорни мотиви корица.
От същия жанр
