Трудно се пише за тази книга. Четенето е по-лесно. Не много по-лесно, де. Това е Книга. От онези, които рядко се пишат и още по-рядко постигат успех, за да стигнат и до превод у нас. Е, тази е успяла да пробие през мощната среднящина и опорнотяване, за да стигне висините, осигурени от сериозна награда като „Пулицър“. Напълно заслужено, защото „Жестокото присъствие на времето“ на Дженифър Игън е смазващо красива и много тъжна книга – от онези, които те променят неуловимо и подмолно.
Роман от вплитащи се една в друга истории, една след друга, една след друга, хипнотични и непрекъсваеми. А са различни, толкова различни, всяка заела различно време и място от земното кълбо. Герои – от мастити богаташи до пропаднали просяци… и смяната на местата им във вихреното темпо на класически рок парчета. А дори не съм особен меломан! За тези, които дишат музиката, този роман сигурно ще е като свещения Граал. Като с патерица си помагах, пускайки парчетата, които населяват страниците, но знаех, че това не е достатъчно. Сред няколкото, които ми бяха познати, и зазвучаваха мигновено в главата ми, оцветявайки в музикални багри следващите редове и страници, книгата ставаше различна. Сякаш я четеш през сменящи се очила, само че очила от ноти, от китарни сола, от текстове, всеки от които изпълнен с толкова смисъл, колкото и хиляда съвременни попхита-еднодневки не могат да запълнят.
„Жестокото присъствие на времето“ започва с кражба на портфейл и завършва с безграничната свобода на дарената музика в едно близко, но видимо неприятно бъдеще, което не е трудно да си визуализираме с лекота. През цялото време се върти около неспасяемо комерсиализиращия се шоубизнес и хората, които на младини са водили бунтовен и щастлив живот, а после са станали флагмани и проводници на кича и посредствеността, които се продават добре. Животите на тези хора са на длан, а Дженифър Игън леко объркващо прескача от миналото към настоящето към бъдещето (разбъркани произволно) на различните си герои, обединени около едно – музиката и времето, което жестоко присъства и ги разкъсва на парчета.
Всъщност българското заглавие на книгата е брутално сполучливо. Защото сред тези страници главен герой е само и единствено неумолимото време. Всеки от подвластните му аватари се бори всячески с него, но губи безславно битката – и край един басейн умират мечтите, превърнали се в прах и болести. Младостта тук води основно до глупави решения, които след изтекъл след няколко десетки страници живот изглеждат нелепо. Старостта пък е порочна, та препорочна и само бягствата в миналото оправдават смисъла на съществуването. Няма идеално време.
Иначе компромисите започват от първите страници и продължават до края. Без тях нищо не е възможно – героите жертват всичко свое в името на успеха. Продават с лекота душите си и дори да си ги върнат в един момент, то е за да получат по-изгодна цена. Не е трудно – варианти много. А лъскавата фасада на техния свят отразява сенките на някогашните им същности.
Не мога да предам истински какво се случва зад тези корици. Има комедия, има драма, има фарс, има трагедия – всичко това променящо се глава след глава, в които случайните второстепенни герои от едната внезапно стават фокус в другата и се оказва, че животът на всеки от тях си заслужава разказването, заслужава да бъде под светлината на прожекторите. Онези, които осветяват лица и потъмняват души.
Такива сме ние, хората. Готови на всичко в името на мечтите и когато ги постигнем, се озъртаме плахо назад и виждаме, че преди да се втурнем в бясното им преследване, май сме били по-добри, май сме били по-добре. И си поискваме живота обратно точно преди да съзрем последното си легло, трапезата за червеите.
Изобретателността на Дженифър Игън е впечатляваща, особено когато е комбинирана с видима скъперническа пестеливост. В малко страници тя сбира толкова много, че препрочитането на книгата става неизбежно, за да бъде схванато по-добре случващото се в нея и връзките между героите. В нета има сложни карти на тези връзки и са доста полезни, защото объркването е неминуемо, колкото и внимателно да се чете, а на тази книга дадох цялото си внимание и време, без и за секунда да припирам. Главата, разкъсана в схеми и геометрични форми, е впечатляваща и като похват, и като изпълнение, сякаш математически строг комикс, в който паузата в една песен е по-важна от самата песен, а паузата в нечий живот остава като същностен спомен.
Чисто удоволствие. Препоръчвам книгата искрено и искам да поздравя „Милениум“ за смелостта да я издадат, както и Гриша Атанасов за внимателния превод – в тази книга мнозина преводачи биха се спънали. Знам, че се повтарям, но просто това ми е на душата в последно време – докато се пишат, издават и четат такива книги, има надежда за тази планета. Когато това спре, цялото човечество ще стане герой на Игън – надрусана със самолюбие бивша звезда, която иска да умре на сцената, пред всички, като в зло, вакханлийно реалити.
––-
Два откъса, които ми направиха впечатление сред многото:
Но Боско беше напълно сериозен. „Аз съм свършен – каза. – Аз съм стар, аз съм тъжен – и то в добрите дни. Искам да се отърва от тази бъркотия. Но не искам да се стопя, искам да изгоря… искам моята смърт да бъде атракция, спектакъл, загадка. Произведение на изкуството. А ти, госпожо пиар – каза, подхвана увисналата си плът и се наведе към нея с блеснали очи на затлъстялото си лице, – се опитваш да ми кажеш, че никой няма да се заинтересува. Реалити телевизия, глупости – тя не дава нищо по-истинско от това. Самоубийството е оръжие, както всички знаем, но какво да кажем за изкуството?“
–
Усетих пристъп на гняв, толкова силен, че ми се зави свят. Затворих очи и си представих как се пресягам към Бени през бюрото и му откъсвам главата, изтръгвам я от яката на тази красива бяла риза като плевел с буци пръст в дългите заплетени корени. Видях се да я отнасям в елегантното му фоайе, хванал я за рошавата коса, и да я полагам на бюрото на Саша.
От същия автор
От същия жанр
