И все пак историята ще покаже, че за търпеливи момчета с чувство за хумор, които отгоре на това умеят и да танцуват, съществува по-изявена тенденция да участват в еволюцията на видовете, отколкото за момчета, които се предават и седят нерешително отстрани.
Внимателните читатели вече са забелязали как се унифицира литературата – проклетите курсове за творческо писане не само помагат на малкоталантливи да градят приемливи (но дотолкова) сюжети, но и канализират, ограничават силноталантливите и ги насочват в едни и същи познати коловози. И в двата случая липсва стихийността, изливането на творческа енергия, написването на книга, която не следва схема и героите не са избирани така, че да се идентифицират с тях максимален брой читатели. Рядко ми се случва да попадна на другия тип книги, но когато се случи, правя нужното, за да излязат – така беше и с „Машина за ангели“ на Ник Харкауей, и с „Библиотеката на Въглен връх“ на Скот Хокинс, и с „Отвъд разлома“ на Питър Уотс. Знам и че Благой изпитва същата тръпка, когато попадне на нещо различно – а „Джунглата на скакалците“ на Андрю Смит, дявол я взел, е една много различна книга. И каквото и да прочетете на задната корица – да, това е, но и не, далеч не само това.
Историята сдъвква сексуално неуверени момчета и ги изплюва като рециклирани поздравителни картички за самотни старци.
Знаех, че за тази книга сравняват Андрю Смит с големия Кърт Вонегът, но ми се струваше рекламен номер – но имах късмета да прочета близко една до друга тази и „Фокус-бокус“ на майстора на сарказма. Видях паралелите – не може да се отрече, че Смит е бил повлиян от този тип структуриране на историята, при която имаш едно постоянно свъртане към истории от миналото, към странични посоки, към второстепенни герои. Но всяка една от тия забежки всъщност гради основната линия, обогатява я, дава измерение на случващото се в момента – и е силна сатира и на американската история и претопяването на различните националности в американския котел, и на периода на Студената война и откачената надпревара във въоръжаването, и на летаргията на съвременната провинция извън кипящите големи градове. Но ако Вонегът е модерен класик, който може да говори и за Виетнамската война, и за големите движения на обществото и държавната абдикация от отговорност (и го прави блестящо), Андрю Смит избира младежката гледна точка – и си позволява език, който може и да скандализира, и да забавлява. Всекиму според мярата.
Високата метър и осемдесет чудовищна богомолка, някога известна под името Травис Поуп, се извлече от заведението за палачинки на четирите си потропващи задни крака. Беше леко замаяна. Уил Уолъс беше изключително пиян, а Неудържимите войници бяха особено чувствителни, като поглъщаха пияни, пушили метамфетамини или неща от този род.
„Джунглата на скакалците“ е роман за бушуващи хормони и неудържими щения. И ако хлапетата, главните герои, са във възраст, когато това е нормално състояние, а разговорите за секс и алкохол, както и непрестанното пушене, са си основни занимания за шляещите се тийнове, то случайно отприщеното нашествие от гигантски богомолки, които искат само да ядат и да се сношават, е трагикомично и подробно проследено. Краят на света е дошъл, но ще мине известно време, преди това да бъде забелязано – а за него знаят наистина само няколко деца и хора, които не живеят достатъчно дълго, за да го осъзнаят, а именно тези, които попадат на богомолките. Едно малко и заспало градче става арена на инвазия, но и на съпротива, на възкръсване на стар и безумен проект от времето на Студената война, но и на проектирани защитни мерки, свързани с един добре оборудван бункер, който да даде шанс на човешката раса. Но тя трябва да си го заслужи.
Нямайте съмнение, че романът е пълен с мръсни думички – защото с герои тийнейджъри, ако няма такива, значи книгата лъже и маже яко отгоре. Просто такава е реалността и в един друг хубав роман, който четох наскоро – „Забранете тази книга“ на Алън Грац, описва какво би се случило, ако се забранят книгите, които я показват на децата. Андрю Смит е написал присмехулна, непочтителна, шеметна сатира на книгите за апокалипсис, на тийнейджърските романи за влюбвания (според мен пародира една друга популярна тийн книга – „Аристотел и Данте откриват тайните на вселената“ на Бенджамин Алире Саенц). Силно ми допадна историческата линия, в която описва предците на главните герои, и как са се оказали на това място по това време – точно там най-силно звучи Вонегътския глас в осмиването на военния абсурд. Всъщност няма как да не бъде споменат и паралеът с филмовата версия на „Звездни рейнджъри“ (с книгата няма чак толкова общо, ако изключим гигантските насекоми и насилието).
Наистина съм горд, че издадохме „Джунглата на скакалците“, поредна жестока селекция на Благой (и ще припомня и още едно друго чалнато удоволствие – „Шадоус Фол“ на Саймън Грийн), и благодаря на Надя Баева за изпълнения с енергия и прямота превод, на Ганка Филиповска за редакцията, и на Живко Петров за умната корица, хареса ми в миг.
Още по темата
