Но истории трябва да се разказват. Ако не друго, поне така по-лесно се понася настоящето. В един момент от живота си човек започва да има повече минало, отколкото бъдеще и полека-лека сам започва да се превръща в история.
Една от големите загадки за мен е как Емил Тонев не е сред най-четените автори от началото на прехода – дори и само заради „Понякога ангели“ (която може да се гледа като предвестник на „Жив“ или пък „Жив“ е сякаш нейно продължение) и „Омбре“ той заслужава това, но желанията в читателските сърца са мистерия, която не може да бъде лесно обяснена. Но за всеки голям писател сигурно идва момент, когато е неизбежно да пише за себе си и своя живот, та макар и да си поставя за цел „да ви убедя, че това е именно роман, а не случаен сбор от събития, случили се през последните сто и няколко години“. Или да изчисли с намигване, че „в този нестандартен роман има 33% чиста истина, 33% абсолютна измислица и 33% нещо смесено от предишните две“ – и там оставащото читателят сам да реши къде да сложи, или пък запази за себе си.
С живота трябва кротко, независимо какви претенции имаш към него, иначе той така ще те тръшне по гръб, че свят ще ти се завие. Вярно, че може понякога да му се подсмиваш скептично с онова ъгълче на устата, но дотам, не повече.
Това е роман за наследството, което живее в нас, за историите, които са довели до появата ни на бял свят (например мен ме има, защото един от съветските вождове се споминал, на баща ми дали отпуска и той срещнал мама във влака, ето една кратка история), които са носочили събитията в нова, различна посока. Затова и Тонев започва историята си отдалеко, споменава дядо си, от когото наследява книгите и вестниците, както и „очилцата му с кръгли телени рамки“, но всъщност се връща до августовското чудо на Шипка, че и преди него, за да ни срещне с хора различни, но толкова близки нами. От книгата му може да се научи как се засажда силом гора на площад – „за радост на широката руска душа“, за забравени големи българи като лесовъда Петър Манджуков, „залесил голите южни склонове на Стара планина от Карлово през Шипка до Мъглиж“, за поговорката „И червата ти по земята да се влачат, ще казваш, че поясът ти се е разпасал“, но авторът все пак и пак ще припомня, че „това е обикновен, кротък роман, без много-много лирически отклонения“.
А българският народ е твърде склонен към опортюнизъм, то вече е генетично увреждане.
И все пак историите се леят и човек лъкатуши с удоволствие и чудене из десетилетията с тях. Следва младежа, който решава да създаде мистерия пред селската кръчма и в крайна сметка „все пак как направих номера с дежавюто, с което накарах половин село с танкови подкрепления да ме преследва като натовски шпионин, промъкващ се покрай военната тайна на Варшавския договор“; влиза в ареста заради спиране на стоп, при което попада на майорчето с червеното жигули – „кучето е луд за трима“, както добре го охарактеризират. Там той ще срещне един съвсем истински, но пък напълно невинен убиец, с когото музиката пак ще го срещне сред време, тук ще научим защо човек би се хвърлил във водата заради красиво и малко лудо момиче, а и как точно се пази западногермански хладилник, домъкнат като най-скъпоценно съкровище от съпруга на номенклатурчик след командировка в Западна Германия. Ще отидем с автора в резервата Кормисош, където под покровителството на „родопските лелки и баби от кухнята на Горското“ той и останалите войничета си отживяват като комунистическите партийци: „Червените копелета имаха широки пръсти, оставяха след себе си по много, защото не беше тяхно, а държавно. Държавен черен хайвер, държавно шампанско „Помери Брут Роял“ и държавни охлюви с чесън и конячен дресинг. Живее ми се в такава държава, не се шегувам“, ще научим за трагикомичния сблъсък на Пенчо Кубадински с мечката, ще разберем и защо един шофьор спира да качи автора на стоп, а не две хубави момичета. Ще се пренесем в Пловдив в едни други времена, ще срещнем приятели като този („Неудържим, шумен, бързорек до заекване, свръхинтелигентен. Ако някой се беше напънал да му премери IQ-то… изследването щеше да установи ниво над 140 – направо идеалният шлосер-заварчик за всяко държавно предприятие“), ще видим ред хора, които „тази вечер и по-късно в годините – щем-не щем, се опитвахме да ставаме за обичане. Дори когато не ставахме за нищо“. Или дори една котка на име Зак, която разпознава злото по телевизора по-добре от много хора след вече три години война.
„Жив“ е от онези дишащи истории, сред които просто трябва да се оставиш на автора, да му гласуваш своето доверие за всичките страници на книгата и да не се опитваш да откриеш кое към коя категория от процентите в началото спада. Емил Тонев прави равносметка на не един живот и на не едно поколение, като особено към края хвърля и остри думи за кривото настояще, до което сами се докарахме с поредица от нехайство, глупост и лоши избори. Това е хипарска автофикция на един свободен дух, който показва и в романите си, и тук, че има и по-добри начини да се живее, но те изискват да си в мир със себе си и с това какво очакваш от околните и от света. И да не искаш толкова да го промениш, колкото да го смириш – а тази книга го прави по-добре от много други. И я препоръчвам за тая цел – за кратко и кротко смирение пред влитературения живот на един писател и всички истории, които са го съградили.
