Тази книга бе зачената от любовта ми към една пиеса – моноспектакъла „Живак“ на Димитър Живков, който гледах за пръв път преди 10 години (че и отзив написах в тогавашния си блог) и след това всяка година гледах поне по веднъж с важни за мен хора. По някакъв начин тази пиеса изразява и корените ми, и душата ми, и това, на което се смея, и това, на което тъжа. Мечтата да се превърне в книга се зароди преди доста време, затова и няма как този текст да бъде дори малко безпристрастен – години съм искал да прочета тази история, но не съм и мислел, че тя ще порасне и отпечатана на хартия ще е още по-завършена и впечатляваща, и то точно за 250-то поредно триумфално представяне на спектакъла пред публика. Защото няма съмнение, че това е една от най-обичаните пиеси в театралния афиш и мога само да изкажа уважението си към всички, които стоят зад нейния успех.
„Живак. Романът“ стъпва върху трите основни действия на пиесата, скрепени от общия поглед от настоящето към миналото. Настояще, в което едрият бизнесмен Здравко Димитров се готви да заяви своя триумф над всички след години на битки и не твърде чисти сделки. Но една нескопосано написана реч събужда в него спомени за младостта му, в което е бил много различен човек – див, та див северозападен пустиняк, който не цепи басма никому, лесно скача на бой, а в „пцувните“ няма равен на себе си. В романа Живков умело конструира точно този преход между суровата и студена душа на бизнесмена и жаркото и енергично живолюбие на младежа, прекарвайки ни през неговите трагикомични перипетии в казармата, на сватбата на брат му и в крайна сметка в родното му село, където една пришълка е подложена на тормоз. Изкушавам се да мина на нашенски диалект, за да ви предупредя какво изобилие от него се сипе по тия страници, но в последните години романи като тези на Торлаката – „Северозападен романъ“, „Автономията????“, „Май ше ни бъде“ и посмъртно издадения „Аз, ваксинаторът“, както и тези на Лейди Гергана, като че въведоха този колоритен и крив говор навсякъде по нашите земи, па колкото го разбират, толкова. Но няма съмнение, че дори простички истории на него звучат адски живописно, а талантът на Живков и като автор, и като актьор създава съвършената комична амалгама, която да пречисти душата ви, както написах на задната корица.
В това книжно претворение на пиесата има множество допълнителни истории, напълно нов край, който завързва някои висящи нишки, и който вече обхваща по-цялостно как и защо онзи свободолюбив хлапак сам се оковава в затвора на алчността – и сам се лишава от онези топли и красиви думи, които казва на дъщеря си по време на сватбата на брат си. Истината е, че ми се иска да ви цитирам толкова много откъси от тази книга, още от пиесата знам цели сцени наизуст (претендирам да съм я гледал по-малко пъти само от създателите на спектакъла), но същевременно ми се иска да ви оставя да откриете сами всяка криволица по тия страници. И може би и вие ще искате да препрочетете книгата веднага след края ѝ, точно както аз отидох веднага на следващото представление, защото при първото гледане изпуснах барем половината лафове, защото се смеех неудържимо.
А любовта? Точно тя е движещата сила на цялата творба в двете ѝ лица – на сцената и зад кориците. Любовта към родното, към езика, към мечтаната жена и обичаната дъщеря, към близките и към всички малки неща, които отличават тоя ми ти изстрадал Северозапад от всяко друго кътче на тая планета. Обичам корена си и съм му благодарен за всичко, което ми е дал – и с тази книга връщам малко от своя дълг. И от цялата си душа ви я препоръчвам – и ще се смеете, и ще плачете по тези страници, но при всички случаи ще е от сърце.
Благодарен съм – на Митко, че не се ядосваше на годините издателско кандърдисване и че намери време не просто да пипне тук-таме текста, а с редакторката Ганка Филиповска да го задълбочи и да го направи жизнеспособен отвъд сценичните му превъплъщения. На Дамян Дамянов за изчистената корица, на Ния Харалампиева за корекцията, която точно на тоя текст, толкова далеч от литературния български, колкото е възможно, си бе предизвикателство. И на всички, които са идвали с мен на тази пиеса и са понасяли стоически шегите, които съм откраднал от нея и са чували безброй пъти – не съм виновен, отвътре ми идва, щото и я съм могу див 🙂
От същите жанрове
