Внимавай, художнико, може би накрая ще получиш портрет на собствения си ад.
Мисли за това, когато дадеш воля на четката си.
Ни един здрав човек няма в този роман. Всичи са пречупени, кървящи всеки миг, и нараняват себе си и околните с всяка дума и действие. В „Живи рани“ Виктор дел Арбол е създал малко старомодна драма, в която всеки от героите е пряко свързан с останалите и всички заедно са оплетени в поредици от смъртоносни трагедии. Умело и с плашеща прямота той повлича първите камъчета от склона – една картина застрашава крехкото равновесие, скрило жестоки престъпления, и се начева лавина, която отнася всичко и всеки по пътя си. Отново кръвта потича, а миналото се възкресява в целия си ужас. За да извади наяве останалото скрито тогава.
Едуардо Кинтана е художникът, нает да нарисува тъкмо излезлия от затвора богаташ Артюр. И двамата имат зад себе си автомобилни катастрофи. Едуардо е бил ударен отзад, губи контрол над колата си и излита от пътя, при което загиват жена му и дъщеря му. Полицията се оказва безсилна да открие отговорника за трагедията, но го издава една свидетелка на удара – и Едуардо го убива посред бял ден на улицата, пред неговата жена и дете, заради което и излежава тежка присъда. Артюр пък, пиян и в дъжд, удря момче и момиче на тротоара и ги убива на място, но излежава далеч по-малко време на топло. Там обаче е под постоянна смъртна заплаха от бащата на момичето, познат на всички главорез, и дори излизането на свобода далеч не сваля заплахата от него.
Скитането из улиците на Барселона е прекрасно изживяване, стига да не се изкушиш да се влюбиш в нея. Като при всички любовници, щом я опознаеш малко, недостатъците ѝ започват да излизат наяве.
Поръчката за картината идва не от кого да е, а от майката на момчето, другата жертва на Артюр. Той, от своя страна, е в кошмарни отношения със съпругата си, която го вини, че собствената им дъщеря е поела по пагубния път на наркотиците и в един момент е безследно изчезнала. Вън от затвора, той наема мистериозен тип да направи всичко възможно да я намери. Предупреден е, че когато този човек се наеме с нещо, не може да бъде спрян да продължи да рови и там, където не бива, но поема този риск. И си плаща за това.
Така нахвърляно, не мога дори бегло да засегна какво всъщност се случва зад кориците на „Живи рани“. Драмата е толкова пълна и всеобхватна, че в един момент взе да нагарча прекалено – всеки от героите в детството си е бил нараняван тежко, има доста сексуални сцени, много от героите са извратени, и двете млади момичета се бунтуват срещу родителите си, които не ги разбират… Виктор дел Арбол е прекалил с черните краски и изсипването на толкова нещастия върху героите – типично латиноамериканския похват, който всъщност ме направи до голяма степен безчувствен към тях. Всеки от тях мами и бива мамен, всеки убива и бива убиван по един или друг начин. Жестокостта не оставя място за нищо друго.
Мисля си, че отново Сафон е виновен, че този роман не можа да ме докосне истински… след „Сянката на вятъра“ и останалите му очакванията ми към испанските автори, още повече преведени от вездесъщата и толкова докосваща Светла Христова, са прекомерни, и малко от тях, например Реверте и Сомоса, успяват да са на нужната висота. Но предвкусването на последната част от Барселонската тетралогия продължава. Ще я дочакаме.
От същия жанр
