Не вярвам, че дори за миг Василий Гросман е мислел, че „Живот и съдба“ ще бъде издадена в СССР – и очаквано, съдбата на ръкописа е да бъде иззет и унищожен от КГБ, а броени години по-късно и авторът умира. За щастие по трудни пътища книгата напуска съветския лагер и излиза първо в Швейцария, а сетне и по света. Със своите почти 1000 страници този епос се вписва прекрасно в руската традиция, а времето, в което се развива действието, също – вездесъщата Велика отечествена война. При това само броени месеци от нея около съдбоносната битка за Сталинград – от моментите на сляпа и ожесточена битка сграда по сграда до руската контраатака и затварянето в чувал на армията на фелдмаршал Паулус. Но това не е военен роман, в него няма величави битки и триумф на волята. Има свирепи вътрешни битки и триумф на системата.
Василий Гросман проследява малък отрязък от живота на свързани помежду си хора. В средата, струва ми се, защото в тоя мащаб не е лесно да измериш, е един учен – физикът Щрум, който е евакуиран от застрашената Москва в Казан, където след една нощ на смел разговор на теми, за които е по-добре да се мълчи, прави теоретичен пробив в областта на ядрения разпад. Този му триумф задвижва парад от овации около него. Но не за дълго – защото в съветската империя, която точно си е поела дъх от германското нашествие и може отново да обърне внимание на основната си грижа: революционния морал, е започнало ново брожение, в което всеки отново усеща полъха на незабравените ужаси от предното десетилетие.
Революционната цел освобождаваше в името на морала от морала, оправдаваше в името на бъдещето днешните фарисеи, доносници, лицемери, обясняваше защо в името на народното щастие трябва да се блъскат в трапа невинни хора. Тази сила в името на революцията позволяваше да се обръща гръб на деца, чиито родители са в лагер. Обясняваше защо революцията иска съпругата, която не е направила донос срещу своя абсолютно невинен съпруг, да бъде откъсната от децата си и откарана за десет години в концентрационен лагер.
Силата на революцията се съюзи със страха от смъртта, с ужаса от инквизициите, с мъката, обземаща хората, усетили дъха на далечните лагери.
Някога хората, тръгвайки с революцията, са знаели, че ги очаква затвор, каторга, години без подслон и дом, ешафод.
И най-тревожното, най-неразбираемото, най-неприятното сега беше, че революцията започна да плаща за верността към нея, за верността към великата цел с богати дажби, с кремълски обеди, с наркомовски пакети, с лични автомобили, с карти за почивка в Бервиха, с първокласни вагони във влаковете.
Свързани с Щрум са и други герои, чиито живот Гросман проследява. Например праволинейният комунист, който е правил всичко, което е било нужно – и сам попада в хватката на властта и стига до килия в Лубянка. На фронта пък е неговият съперник за обичта на една жена, който командва танкова част – и който си позволява да забави голямата, великата атака с броени минути, за да защити своите момчета от зла участ. Промъкват се откъси от живота в германските концлагери – където руснаци продължават старите си идеологически битки дори под угрозата от германските си мъчители. Страниците за съдбата на евреите са сред най-силните, които съм чел, Гросман успява да опише неописуемото – проследявайки трагедията на обикновени хора, повлечени от черното време. От другата страна, в сталинските концлагери, също не е по-леко, а и там се подготвя сеч за евреите, която ще кристализира в бъдното – великоруският национализъм се е разбудил и интернационалните мечтания са вече осъдени.
Има кратки епизоди със Сталин, със Хитлер, с Паулус и други важни-важни исторически личности – но те са само фон на общоруската братоубийствена трагедия. По-важни са сцените в един-единствен сталинградски блок, вклинен в германското настъплене, който упорито отказва да се предаде – сякаш този блок е представителен за целия град, в който се чупят зъбите на нацистката военна машина. Там е сърцевината на книгата – и смелият лидер, който е подозрителен на партията с ръководния си маниер, и красивата радистка, обект на мечтания, и гордостта на гладните и жадните, че са трън в петата на врага.
Най-важната тема обаче, струва ми се, е тази, която пак и пак се промъква в разговорите и спомените – 37-ма година. Чистките на Сталин, избиването на стотици хиляди хора от върховете на комунистическата върхушка до низините на партията и нейния послушен народ – непонятно защо. И онази страховита присъда – 10 години без право на кореспонденция. Която всъщност е само прикритие за мигновена ликвидация. Отново и отново тези неописуеми дни на зверства се връщат в главите на героите и озаптяват всеки техен порив – знаят, че ще бъде пречупен безмилостно. И точно това се случва отново и отново.
„Живот и съдба“ е епопея на обикновените хора в годините на война и насилствена власт. Тя е за постоянните окови, които всички поставят на думите си, а често и на мислите си. През образите на своите герои Гросман прави неопровержима критика на своето време и на системата, в която е прекарал съзнателния си живот. Пак и пак обръщах книгата и гледах снимката му на фона на порутени сгради и издигащ се пушек – и препрочитах, че е бил военен кореспондент от първия до последния ден. И се чудя колко от малките, важните, смайващите епизоди в книгата са всъщност преки свидетелства от това, което се е случило пред очите му – защото той често отклонява поглед от основните си герои и описва други, случайни наглед хора, вкопчени в оцеляването си. Или вкопчени в гибелта си.
Съветска Русия като политически гигант и свръхдържава мога да си я представя – с генералните си секретари, с полета на Гагарин, с Кубинската криза и войната в Афганистан. Но ей този живот на обикновените хора не мога и не мога, и дори тези 1000 страници не ми помагат – всеки миг, в който героите на Гросман говорят изкуствено и приповдигнато за партията и Сталин, всеки миг, в който преглъщат това, което искат да кажат, защото не знаят кой е доносник, всеки пък, когато се терзаят за нещо, което са казали някога, и се чудят дали не е предадено някъде – и често е. Записано, прошнуровано и запазено за бъдещо ползване. Не мога и не мога да си представя система, която систематично смила на прах верните си поданици, но първо изтръгва с мъчения от тях признания, че са предатели. Не мога.
И по-добре.
От същия автор
От същите жанрове
