Преди години четох няколко пъти книгата „Борба за метри и секунци“ на Манфред фон Браухич, немски пилот в ранните години на автомобилните състезания, когато безопасност, електроника и подсигуряване са непознати думи. Бумтенето на двигателите, миризмата на масло и бензин, честите повреди и катастрофи са част от тръпката на тези шантави времена, а тогава (и не само) този спорт наистина е бил за луди глави със силни, непокорни характери. „Живот назаем“ засяга малко от тази романтика, малко от този начин на живот, който е наполовина под сянката на обречеността, наполовина устремен към безсмъртието.
Покрай движещата се към легендарен статус сред тийн-книгите „Вината в нашите звезди“ на Джон Грийн sick-lit-ът като жанр беше окончателно легитимиран, ако и преди нея да беше нещо като шега съществуването му изобщо (или не?). Е, книгата на Ерих Мария Ремарк е далечен предходник на тая умерено лековата заигравка със смъртта на възраст, когато тя обичайно е нещо далечно и невероятно. Всъщност обаче „Живот назаем“ прилича много повече на „Сияние на жена“ на Ромен Гари. Двама души, открили се и понесли се в танца на взаимното разбиране, на примирението, че животът е изтънял конец, който – аха – ще се скъса. Една обречена от съдбата жена, заключена без решетки, и мъж, който рискува всичко, защото няма нищо, което да си струва да опази. Ремарк, също като любимия Гари, е майстор на ония привидно лековати диалози, в които подхвърлените реплики са с различен интензитет, но винаги завършват с някаква изненадваща реплика, почти афоризъм, която обобщава живота, любовта, смисъла и безсмислието, вкопчили се в люта за душите на западняците през XX век и особено след края на двете световни войни.
Допадна ми този сблъсък между мъжа, който изглежда безсмъртен, който винаги взима правилните решения, казва точните неща, умее да кара бързо и сигурно и автомобила, и живота си, и крехката жена, чиято тленност е вградена във всеки дъх, във всеки пореден ден с един и същ омръзнал до полуда пейзаж навън, и която е блокирана от съчувствието и грижите на околните. Двамата се допълват с лекота, която е присъща на истинската любов, но Ремарк отива според мен отвъд нея – те не са създадени един за друг, защото и двамата нямат нужда от обезсилващата сила на споделеността, – а са по-скоро съучастници в заговор срещу съдбата, един последен трик, преди да се предадат, шега пред смъртта, надсмиване, демонстрация на презрение към неумолимата ѝ сила. Но истинската стойност е в размяната на ролите след средата на книгата – това превръщане на Клерфе в Борис, и случайното сякаш откритие, че едно време Борис е бил Клерфе (челите книгата ще разберат това, извинявам се на другите). И не може да бъде спрян логичният край, в който по склоновете на планината слиза новият Клерфе, за да продължи да дава все повече и повече газ, да ускорява неукротимо, защото няма друг начин – поне временно – да бъде отложен краят, освен поне за малко неизбежното да бъде надбягано.
Нямам привичка да разнищвам излишно класически книги, а „Живот назаем“ е безспорно модерна класика – избрах да започна с нея похода си към творчеството на Ремарк, защото много читатели в групата „Какво четеш…“ споделиха, че им е любимата им негова творба. Очакванията ми бяха високи, твърде високи – и като шамар ми дойде текста на задната корица, който не просто лековато издава края (друг въпрос е доколко това развитие на сюжета не е очаквано), но и името на главния герой е с лека промяна, а и годината на издаване на романа е грешна. Не четете текста на задната корица, моля ви, опазете ума си и дайте шанс на Ремарк сам да ви разкрие какво е приготвил на своите герои.
Вижте и ревютата за книгата в „Първи впечатления от последно прочетено“ и „Аз чета“.
От същия автор
От същите жанрове
