Никой не се изненада, когато всички петстотин места в театъра се запълниха. Триста седалки бяха раздадени на роднини и приятели на актьорите, на останалите двеста седнаха членовете на тайната полиция, които се разпознаваха лесно по усърдието си да изглеждат като роднина или приятел.
Искрено се надявам тоалетната хартия, през която наднича нещо като окото на Саурон с конюнктивит, да не ви откаже да четете тази книга, макар че бих ви разбрал – ако не беше изрично препоръчана от издателя ѝ, едва ли бих посегнал към нея. И щях да изпусна един малък шедьовър. Защото „Животът, гледан отдолу“ на Димитри Ферхюлст е един от най-забавните и непочтителни романи за соцпериода, още повече че описва София и България с неподражаема ирония, но и с обич. Бих искал българските автори да пишеха така сюжетите за собствената си държава, както този белгиец – по беглите ми наблюдения само Алек Попов и Петър Софрониев могат да се мерят с него. Ферхюлст с лекота описва абсурдите на периода, заиграва се с познати лица и образи, и дори знае кой е отборът на народа – какво повече?!
Едно време София беше пристрастена към джаза и футбола.
През 1961-ва година ѝ беше останал само футболът.
„Левски“ победи „Партизан“ Тирана с четири гола разлика. Ура!
„Животът, гледан отдолу“ е роман за свалянето на един кумир – Михаил Шолохов. Ферхюлст използва образа на опърничавата Лилия, за да проследи не само нейното отмъщение към творбите на мастития социалистически писател, но и изобщо живота на творците в соцлагера, да опише компромисите, които правят, бягствата във физическите наслади, за да оправдаят интелектуалните си предателства. Лилия е героиня, която се запомня – колоритна, смела, различна, готова да отстоява себе си във времена на безгръбначие, което често спасява живот от машината за налагане на послушание.
На младата Лилия идолопоклонничеството не ѝ беше чуждо. Първите си цигари тя изпуши по същия начин, по който пушеха модерните руски писатели от портретите: нахакано и демонстративо. С това тя привлече вниманието на няколко лесбийки, за които държавата беше решила, че представляват заплаха за стабилността ѝ. По-късно, през трудната част от пубертета, под влияние на френската белетристика Лилия въртеше цигарата с елегантността, с която Жорж Санд въртеше лулата. Устите на лесбийките се пълнеха със слюнки. Едва когато под влияние на Новата вълна във френското кино Лилия овладя надменното пафкане на архетипна парижанка, тя стана обект на аморьозни въжделения от страна на мъжете – стига само да не беше неделя и „Левски“ да не играеше у дома си.
Много повече обаче това е роман за София и нейните жители. Ферхюлст изгражда повествование от множество отделни части, които се вливат в общото русло на промяната, която тече навсякъде след идването на комунистите на власт. Едновременно с това той скача и в почти наши дни, когато Лилия е в заника на дните си, наслаждава се на безбройните си пикантни спомени, пък и не е останала само с тях… и продължава своята война с Шолохов.
Лилия остана вярна на любовта си към книгите. Тя следеше изкъсо новостите в литературата, които в голямата си час7т ѝ се виждаха изпразнени от смисъл. Ала и най-нескопосаният опит за писане беше цвете през творчеството на Михаил Шолохов, най-жалкия и достоен за презрение писател под слънцето, чиито романи заслужаваха да бъдат изгорени и обречени на пълна забрава. Слабо би било да се каже, че Лилия приемаше смъртта на Шолоховите произведения за своя житейска мисия – смърт, която, за жалост, не можеше да причини на автора им. Омразата към обширното и прехвалено творчество на руснака си имаше своето обяснение: изтриването му от лицето на Земята беше задача, поставена ѝ от самата история. А Линия не можеше да откаже подобна чест.
Авторът с лекота се заиграва с нелепиците от периода – цензурата срещу творчеството, култа към водачите на партията, липсата на стоки и чакането с години за кола например, и насочва героите си по пътя на съпротивата, най-често пасивна, но пък за това толкова забавна. Тук-таме внезапно тонът му се втвърдява и Ферхюст вмъква истории за жертви на режима като Леа Иванова и Сашо Сладура. Свободният му и пиперлив език съпътства живота на Лилия в нейните бурни преживелици, но не подминава и тези, които най-силно заслужават да бъдат подигравани – силните на деня, ден, продължил твърде много десетилетия в повече.
Въпреки тремора когато поднесе устата си към микрофона, за да начене речта си, Брежнев беше спокоен и произнесе едно възхитително „о“, прекрасно изартикулирано, достойно за лауреат на Ленинската награда за литература. Из трибуните на „Лужники“, изпълнени с пролетарии, които след всекидневния си принос към стопанството на нацията четяха произведенията на Симеонов, Маркс и, разбира се, Шолохов, се разнесоха аплодисменти. Здрави духове в здрави тела. Ценители. Вторият звук в речта ан Брежнев се оказа ново „о“, което се окръгли повече и от първото. Повторението като стилистична фигура. Публиката остана очарована. Брежнев – изтъкнат виртуоз на езика – знаеше какво прави. Само председателят на Олимпийския комитет не издържа; той подхвана съветския лидер за лакътя и му прошепна с дружелюбна дискретност: „Другаряю Брежнев, това са кръговете на емблемата. Не е нужно да четете и тях“.
Нарочно си направих труда да препиша цели абзаци – едно, защото такъв е стилът на Ферхюлст и отделно изречение не би имало тежест, и второ, защото се надявам наистина да ви убедя да прочетете този великолепен роман. Сатирата има силата да изрича с лекота истини, които иначе в реалистичен стил биха били тежко трагично-драматични. „Животът, гледан отдолу“ бе за мен една смайваща изненада и не го крия – обичам, когато една книга толкова категорично ми напълни душата. И очаквам с нетърпение да се насрочи нова дата за гостуване на Димитри Ферхюлст, единици са авторите, от които бих искал да имам автограф, но той твърдо е сред тях.
И да, удоволствие е да се чете преводът на Мария Енчева.
Прочетете и чудесния текст на Станислава Станоева за книгата.
