Съжалявам, че попаднах на тази чудна книга чак когато излезе филм по нея. Все пак, верен на принципа си, държах първо да я прочета, преди да ида да го видя – тактика, заради която още не съм гледал „Облакът атлас“, да речем. След две тихи вечери сред безбрежния океан, в компанията на едно смело момче и кръвожаден тигър, се чувствам още повече удавен в големия град и жадувам да изляза от него и да хвана гората поне за ден-два. Така действа тази книга – призовава те да отхвърлиш няколкохилядолетната цивилизационна дрешка и да се върнеш към милионолетната си природна голота. И да вдишаш с пълни гърди свободата.
„Животът на Пи“ на Ян Мартел спокойно се сбира в няколко думи – едно умно хлапе, един красив хищник и безкрайната вода, слънце и риби (и по някоя костенурка). Чудната алегорична приказка от самото си начало започва с разчупване на клишетата за животните, но също и за хората. Това е книга-бисер, която спокойно, мъдро и красиво те увлича в себе си и не те пуска до добре премисления край, след който цял изтръпваш и просто се смиряваш. Аз не видях нищо религиозно в тази книга, не знам какво точно се опитват да ми продадат като реклама около филма, видях по-скоро умело вплитане на религиозно-митологичната традиция в едно пъстро приключение. Защото малкият Писин, който се спасява от ужасен прякор, като принася жертва на олтара на математиката, самоименувайки се на числото Пи, има в душата си желание да повярва във всичко на света и цяло щастие е, че се ограничава само до едновременна ревностна страст в ритуалите на християнството, исляма и индуизма. Ако бе попаднал и на езотерични култове, не знам вече как щеше да се оправи (това в рамките на шегата, разбира се).
Всъщност Мартел според мен се опитва да начертае Индия по различен начин – като място, където религиите не само се смесват неудържимо, но и си влияят по най-различен начин. Там са пренесени безчет жертви в тяхното име, както по целия свят, но и са успели да нагласят съжителството си. Малкият Пи носи в себе си душата на цял един народ, който може да повярва във всичко, но и умее да говори онзи, другия език – на природата, на хармонията с нея. Затова, дори и попаднал в най-безумното положение – в една лодка с огромен тигър, той не се предава, макар да съзнава колко близо до смъртта си е. Затова и успява да нагласи живота си в продължение на над 200 дни, в приключение, пред което Робинзоновото изглежда като детска игра – онзи има цял остров все пак. Но животът на Пи с тигъра не е разказ за оцеляването.
Това е разказ за загубената за западния човек хармония на човек с природата, но и хич не искам да затъвам в някакви еко-лудости, каквито виждаме около нас. Природата е прекрасна, но и цивилизацията си има своите неоспорими предимства. Книгата се напасна чудесно и с великолепната пиеса „Рицар на Светия дух“, която гледах преди дни, и в която героят – духът на Алеко Константинов – говори за природата с невероятна страст. Мартел използва същата страст, за да описва величието на океана по протежение на цялата книга. Да, неговият герой влага и религиозна ревност във всичко, което прави, но навярно това е неизбежно при наличните обстоятелства. Затова и е ясно,че тази книга не може да ме накара да повярвам в бог, но ми достави рядко удоволствие.
„Животът на Пи“ е от тези красиви, през повечето страници тихи, но понякога адски бурни книги – точно какъвто е океанът. Под нейната повърхност кипи от живот, и зад едната лодка с двете живи души в нея има безкрайност от преживявания. И когато остров се появи на хоризонта, това не може да бъде обикновено парче суша – а ще бъде началото на ново невероятно приключение…