Натурализъм и непосредственост – „Животът не е за всеки“

  Радослав Парушев е от малкото популярни съвременни автори, които не бях чел досега. В последно време целенасочено наблягам на наши писатели, защото вярвам, че във време, когато човек лесно може да се сдобие с книги в оригинал далеч преди да бъдат преведени на български, все повече ще натежава стойността на локалната литература, която изразява, отразява, критикува или пречупва непосредствено реалността около нея. Пф, това прозвуча помпозно. По-кратко – смятам, че немалка част от българските автори заслужават да бъдат четени – и искам да откривам за себе си добрите сред тях.

   Сборникът „Животът не е за всеки“ задава тон още с мрачната си корица. Но всъщност Парушев хич не задълбава в досадно назидаване как да се живее – или в пък навярно още по-досадните наставления как е достойно да се мре. В лек, често грубоват, стил (да речем, че е като спускане със ски по естествена, не прекомерно обработена писта – в противовес на скучната гладкост на ледена пързалка за кънки) той пише за живота на столичанина, който се приема като част от мейнстрийма, част от хедонистката класа, част от тези, за които животът не е борба, а наслаждение – или поне че, воювайки с живота и преходността, не е зле да му отпускаш края колкото се може по-често.

    Парушев често сам е герой на разказите си, приятелите – съзвездие кръжащи пиячи, да добавим и интересни, почти поучителни завършеци. Всъщност до голяма степен очакванията ми от всичко, което съм чувал за него и прозата му, се припокриха с това, което прочетох – по-странното е, че то ми хареса. Четейки, човек понякога трябва да се абстрахира от себе си и убежденията си, да навлече чужда кожа (или ще ми кажете, че съдите Ханибал Лектър?!), та затова, дори и да не се кефя на всичко, което правят и изговарят действащите лица по тия страници, не ми пречи да го оценя като  нелошо забавление за читателя. Може би фактът, че съм чел абсолютната крайност на свинщината („Дано в ада сервират бира“ на Такър Макс) ме имунизира към морализаторския поглед за систематичното пиянство или пространното описване на човек в адската нужда.

   Натурализъм и непосредственост – прозата на Парушев е отражение на една реалност, която си съществува, на начин на живот, който май вече поотмина, но беше доста high през предното десетилетие. Лично аз бих заложил на редакция на тия текстове, за да станат по-добри, но тогава вероятно първите две думи от този абзац ще се позагубят, признавам. Така че – майната му, да се пише така, както ще се чете – бързо, леко и с грубоват кеф, без интелектуални мастурбации. За всяка книга си има читатели. За всяка чаша си има пиячи.