Ето я последната дума на медицината, ето го нашия триумф, ето го най-великия ни подвиг, а ние немалко подвизи сме вършили. Ето един човек без крака, без ръце, без очи, уши, уста и нос, който диша, храни се, и е жив като нас и вас. Войната беше чудесна школа за докторите и той – щастливецът, се бе възползвал от всичко, на което се бяха научили. Само едно нещо не можаха да направят. Напълно способни бяха да натикат човек в утробата, но не можеха да го извадят оттам. Оставаше там завинаги.
Бях виждал корицата на старото издание на „Джони грабна пушката“ на Долтън Тръмбо – с тази причудлива мумия на нея, – даже сега, като съм си във Видин, се порових в старите книги, но не я открих, беше ми чудно защо така и не съм я чел по-рано. Но нямаше как да я пропусна сега в новото ѝ издание, особено след като Дамян Дамянов направи тази вдъхновена корица, с която обърна перспективата – точно както Тръмбо обръща перспективата на традиционното мислене за войната, славата, задължението на човек да умре за родината си или в защита на някакъв идеал. Съдбата на книгата е особена, излиза точно през 1939 г., когато светът се срива в още шест години глобална касапница, и в хубавото въведение авторът разказва за нейната съдба през три войни, в които тя е не просто ненужна, а дори вредна.
Има хиляди закони за запазване парите на хората дори по време на война, но никъде не е казано, че животът на човек му принадлежи.
Цитатът, с който започва този текст, описва чудесно състоянието на главния герой Джо Бонъм – а може да си опитате да си представите какво е останало от него, като погледнете отново корица: всичко, което го има на нея, го няма по него. Той е останка, поддържана изкуствено към живот, затворен е в капсулата на мислите си и не може да комуникира със света, нито светът може да го достигне отвъд леки сетивни усещания. Той „не може да живее, не може и да умре“, но още по-страшно, „той е първият в историята загинал войник, който още може да мисли.“ Тръмбо ни повежда из танца на мислите му, в които се преплитат спомени от младостта, от отношенията с баща му, от любовта, която губи заради капана на войната, религиозни видения, както и опити да намери подредба в света около себе си, логика в ръцете, които го докосват, в слънчевите лъчи, баните и смените на дрехи и чаршафи. И проблясъци от жестоката участ, която му е била отредена на фронта.
Започнат ли да се придвижват армиите, да се развяват знамената и да никнат лозунгите, внимавай, млади момко, защото чужда черга гори, не твоята. Ти се биеш за думи и не сключваш честна сделка – живот срещу нещо по-добро. Показваш се благороден, но след като те убият, това, за което си разменил живота си, не ще ти бъде от никаква полза, а има голяма вероятност да не бъде от полза и за когото и да било другиго.
Джо дори не знае къде се намира, както и хората около му няма как да знаят какъв е той – осакатяването го е лишило от всички отличителни белези и той може да е американец, германец, британец, французин. Той е човекът, върху когото може да се сложи табелка „Ето войната!“ и да бъде разкарван навсякъде, както е описано болезнено в края. Там, където Тръмбо влага своето истинско послание, че животът е върховна ценност и никоя насилствена смърт не може да бъде оправдана, колкото и речи да бъдат изричани след нея.
Особена, вглъбена книга е „Джони грабна пушката“ – да влезеш в главата на човек, останал само с едно бегло сетиво, заключен в ехокамерата на мислите и спомените си, е сюрреалистично преживяване. Неговият свят, този на Първата световна война, е отнел всяка надежда за по-добрите ангели на нашата природа, а сриването към кошмара на втората е скрито за героя, но не и за читателите в десетилетията след излизането на книгата. Напълно разбирам защо творбата на Долтън Тръмбо е имала толкова сложна съдба в ерата на вихрещи се идеологически доктрини, подчиняващи милиони на простите си послания и провъзгласяващи се за по-важни от живота на когото и да е (освен на тези от върхушката). За мен обаче наивността в края дойде в повече – Тръмбо се обявява за класова съпротива, която вече очевидно се е провалила с Първата световна война, онази наивна вяра, че хората от различни народи няма да вдигнат оръжие едни срещу други, а ще го обърнат срещу властниците, които ги насъскват. Но това не променя посланието, което носи този роман – че войната е абсолютното зло.
От същите жанрове
