Вчера писах за “Кървав меридиан” на Кормак Маккарти, която се появи на български над 30 години след излизането на оригинала си, по съвпадение същото се отнася и за „Жокери“ с редактор и съставител Джордж Р. Р. Мартин, който се заема с нея цели десет години преди да излезе „Игра на тронове“. Лично аз нямам обяснение защо тази легендарна поредица, в която вече има над 20 книги, досега не бе излизала на български, не ще да е заради комиксовата основа, безброй филмови гротески пълнят системно киносалоните, а дори и мащабен роман с комикс закваска като ”Невероятните приключения на Кавалиър и Клей” на Майкъл Шейбон пожъна успех у нас. Същевременно в областта на алтернативната история рядко има силни творби – все пак мога да отлича „Фатерланд“ на Робърт Харис, “Underground Airlines“ на Бен Уинтърс, „Отдел И„ на Петър Тушков. Признавам, подходих с известно подозрение към тази първа част от тоооолкова дълга поредица – самата концепция за различни автори, пишещи в един свят, ми бе странна, не знаех дали се е получило, не знаех дали е възможно този свят да оживее пред очите ми по начина, по който това се случва с книгите на наистина добрите автори.
Еднозначният ми отговор е да. Тия почти 600 страници в по-големия формат ги изчетох за малко повече от ден, като само мачовете всъщност ме караха да оставя книгата. Още от първите страници попаднах в Америка след Втората световна война, описана подробно с всичките ѝ вътрешни и външнополитически проблеми, с една малка, но важна добавка – след разпръскването на извънземен вирус над Ню Йорк десеки хиляди умират, а безброй други се трансформират през годините – някои в жокери, други в аса. Първите са чудовища, които малко или много страдат от действието на вируса, вторите изтеглят силните карти и получават разнообразни свръхестествени способности. Джордж Р. Р. Мартин и компания стъпват върху установената комикс традиция на супергероите, като я интегрират в историята на XX век, който обаче не се променя чак толкова на глобално ниво (макар че Махатма Ганди е спасен от асо при атентата срещу него, а прословутият шпионски скандал с Гари Пауърс (сам той асо) е решен от специално описана мисия на човек със способност да спира времето дълбоко на територията на Съветския съюз).
Но аз не мисля, че „Жокери“ е фантастика, макар че супергерои има в изобилие. Джордж Р. Р. Мартин и останалите в този том (сред които е самият Роджър Зелазни например) всъщност ги използват като хипербола, за да опишат трудните американски десетилетия след триумфа във Втората световна война. През техните разкази е описано както кацането на доктор Тахион от планетата Такис, който се опитва да предотврати разпръскването на вируса, така и неговите десетилетни усилия да помогне на колкото се може повече жокери. Тук е антикомунистическата истерия на Маккарти, само че неговият „лов на вещици“ е насочен именно към променените от вируса – той дори успява да нарани жестоко аса, които извършват какви ли не поръчки за американското правителство, включително сваляне на чужди правителства. Тук са битките срещу сегрегацията, тук е войната във Виетнам, хипитата, сексуалната революция – всичко оцветено през съдбите на различни жокери и аса и очакваното им неприемане от обществото.
Ако искате вярвайте, тук има и литература, има сюжети, има разкази, които сами по себе си имат стойност. Сред тях са прекрасно описани герои със смазващи съдби, дори най-неубедителният и енигматичен герой, д-р Тахион (човешки, твърде човешки е той, а планетата му прекално банално аристократична, може би в другите части е описана по-подробно) преживява тежка трагедия и изпада до дъното на обществото, преди да се превъзмогне и да намери своето място на тая откачена планета, където могат да го съдят, защото е нелегален имигрант (о, иронията). Асата, дори бляскави със своите способности, често плащат скъпа цена за уменията си, а жокерите, дори ужасяващи в своята деформираност, могат да бъдат герои. Допадна ми как различни автори се връщаха към едни и същи лица и дообрисуваха животите им, как хронологично се движеше действието и всъщност течеше познато и линейно, не се усещаше мозаечният замисъл зад книгата.
Аз съм реалист – не очаквам всички тези над 20 книги да излязат на български. Но наистина се надявам да има достатъчен интерес за колкото се може повече от тях, пък после ще си ги чета на английски, все пак не са пряко свързани една с друга. Смятам идеята на Джордж Р. Р. Мартин за страхотна и ако в началото това видимо е започнало просто като едно алтернативно забавление, то видим е успехът на начинанието. Сега ще видим дали и у нас това може да пусне корени. Силно се надявам, защото искам още от този колоритен свят.
