Знаете ли какво е глупак? Това е човек, който приема възторженото мнение на писател, когото не харесва, за основателно и се зачита с прекрасно очакване в препоръчаната от него книга. Глупакът съм аз, писателят е Нийл Геймън, чиято „Американски богове“ богохулно не харесах (моля ви, не започвайте с хейта по тази тема отново), който пише: „Джонатан Стрейндж и мистър Норел“ е безспорно най-добрият английски роман, писан през последните седемдесет години.“ Е, точно заради тези думи и купищата хвалебствени ревюта за книгата, които съм посочил в края на ревюто, започнах да чета тази солидна тухла с възгрозничка българска корица. И потънах, та почти се удавих в невъзможност да изляза от нея. Четох къде ли не и как ли не – сякаш чрез тъмна магия книгата не намаляваше, а се удължаваше, простираше се все напред и напред, а случване нямаше и нямаше. Но ако този блог ми е дал нещо, това е волята да дочета всичко, като в случая все пак бях улеснен от чудесния стил на Сузана Кларк. Но това просто не е достатъчно.
Хубавото на тази книга е, че може да се сумира накратко и без особена грижа. Мистър Норел е първият практикуващ магьосник в Англия векове след като магията сякаш е напуснала Острова. И докато всички други магьосници са се отдали на безкрайно теоретизиране и словоблудстване (та макар и по крайно джентълменски начин), той методично и търпеливо сбира всяка ценна стара книга, до която се добере. Годините самота и четене на книги не се отразяват благотворно на социалните му качества и характер и когато Норел разкрива уменията си, първата му работа е да започне да отказва всички теоретици от каквото и да е занимание с магия. Той е дребнав, мнителен, злобен, отмъстителен, надут, егоманиак и още каквото се сетите – със сигурност не и типичният главен герой-протагонист. Един далеч по-истински Фауст, който е получил своя шанс да се приобщи обратно към обществото и ще се възползва по всеки възможен начин от това. Както и ще попречи на всеки не само да помирише книга по магия, а изобщо и да мисли за нея вън от личността на Норел. Практикът си има собствени демони и ограничения в главата, основното от които е, че изпитва ужас от някогашните велики магьосници, начело с Краля Гарван. Сигурен, че само той лично има нужните морални устои да упражнява магическото изкуство, Норел е готов да попречи на всеки да припари дори до магия за безръчно почесване на носа.
Джонатан Стрейндж, от своя страна, е вторият практикуващ магьосник в Англия, появил се скоро след като Норел успява да привлече вниманието на британските власти и започването му да помага в проточилата се война срещу Наполеон. Стрейндж е самоук и в положение да не може да се развива в практическата магия, защото Норел методично продължава да изкупува всички достъпни книги и да ги държи вън от обсега на всекиго. Логичното решение е младият мъж да стане негов ученик, но това сътрудничество е обречено поради разликите в характера им. Принуден да замине да помага на армията в Португалия, Стрейндж научава много повече за хората и магията по трудния, некнижен начин. В невъзможност да научи нищо ново заради параноичността на Норел, той трябва да се изправи срещу него и принципите му, а скоро получава и трагичен личен стимул да потърси истината за магията в Англия…
Всичко изброено в предните два параграфа се развива на около 500 страници с още едва десетина странични персонажа и чудовищно количество любезни диалози между тях. И като казвам любезни – викториански любезни. Пространни, задушевни, обсебващи страница след страница взаимни ласкателства.
И все пак по някое време Кларк все пак решава да използва героите си и да раздвижи действието – към края вече „Джонатан Стрейндж и мистър Норел“ е страхотна за четене – нови и нови загадки се натрупват, ударно се разрешават, действието се преобръща в различни посоки, а надвисналата кула от тъмнина всъщност осветява всичко. Пророчества се сбъдват, някои все пак умират (за радост, инак щеше да е стерилно), егота рухват, а магията се връща на Острова.
Няма да си кривя душата – романът е написан и преведен пре-крас-но. Вероятно това и му носи толкова положителни отзиви – удоволствие е за четене, стига да имаш желание да се потопиш в атмосферата на периода. Но за мен липсата на реално развитие на действието в продължение на стотици страници просто ми досади. Кларк не се възползва от възможността да срещне Наполеон и Стрейндж, дявол да го вземе, как е възможно това? Като позиционираш героите си в дадена епоха, поне се възползвай от нея изцяло! Да, Уелингтън е победителят, но все пак най-важната фигура на периода си е корсиканският император на Франция и е непростимо той да е само някъде там, от другата страна на фронта. Иначе добра идея беше Брюксел да бъде пренесен временно в САЩ, за да бъде предпазен от френската армия, появила се внезапно :).
Да речем, че Кларк се е опитала да напише нещо средно между Пратчет (магията и (не)логическата обосновка на магьосническите действия) и П. Г. Удхаус (диалозите, джентълменството и забъркването на каши в действието). Всъщност едно от най-интересните неща в романа бяха пространните бележки под линия, които разказват за различни реални и въображаеми проявления на магията, в тях синтезирано е вложено повече случване и хумор, отколкото в основното действие.
Интересно е, че – нехарактерно за автор от нежния пол – жените в книгата са доста неглижирани и отстранени почти изцяло от действието, просто марионетки на мъжките желания и п(р)остъпки.
––
Ако мнението за една книга се формираше демократично, аз щях да бъда в устойчиво малцинство без право на глас: пет прекрасни ревюта, до едно положителни за книгата: „Палатков лагер за пингвини“, „TANSTAAFL“, „Радио марс“, „Кътчето на Селин“, „Приумици“. Може пък те да са прави?
От същия жанр
