Жанр: Биография, Исторически

Издателство:

Автор: Стефан Цвайг

Оригинално заглавие: Joseph Fouché: Bildnis eines politischen Menschen, 1929.

Преводач: Димитър Стоевски

Корица: Радослава Даскалова, мека.

Година на изданието: май 2022 г.

Страници: 280

Рейтинг :

Време за четене: 7 минути

Сменят се правителства, формите на държавно управление, светогледите, хората, всичко рухва и изчезва в тази бясна вихрушка в началото на новия век, само един остава винаги на същото място, служи на всекиго и на всякаква идеология: Жозеф Фуше.

Ozone.bg
Ozone.bg

 …но за него почти никой вече извън Франция сигурно не е чувал. Една от най-интересните фигури на епохата си, изменчив и коварен, оцелял след всички други изядени деца на революцията, той все пак остава на заден план и може би само този роман на Стефан Цвайг още може да поддържа спомена за него. Писателят никак не е милостив към своя герой, още от първите страници го описва така:

Не е хубавец, съвсем не. Слаба, суха, почти като привидение фигура, тясно, костеливо лице с ъгловати черти – грозно и неприятно. Остър нос, също остри и тесни, винаги стиснати устни. Студени рибешки очи под тежки, като че сънливи клепачи, а зениците – стъклени, котешко-сиви топчета.

  59486  И сетне започва своя емоционално обагрен разказ, изпълнен с възклицания и почуда, с омерзение от предателствата на Фуше и неохотно сякаш възхищение към неговата приспособимост – и най-вече търпеливостта му: „Той гледа и чака, защото знае: след като необузданите взаимно се унищожат, ще започне времето на умните, които изчакват.“ Цвайг рисува с щедри негативни краски образа на този невзрачен преподавател в семинария в продължение на десет години, който след това се нагажда към революционните борби и става острие на новото време, започвайки свирепа борба с частната собственост и срещу църквата. Прочува се покрай Лионското въстание, където се изявява като масов палач, а сетне започва и неговата продължителна война не с кого да е, а с Робеспиер, по време на която има период, когато Фуше сякаш „е белязан за гилотината като дърво за брадвата на секача“.

  1988256._SY475_  Изхвърлен от бурното течение на революцията, този герой на времето си се смирява за малко, когато „може да бъде купен евтино, понеже от постоянното гладуване е заприличал на труп“. Но после отново успява да заплува редом с големите и да се добере до пост, който най вече му приляга – за който самият Талейран казва: „Министърът на полицията е човек, който се грижи най-напред за всички работи, отнасящи се до него, а после, на второ място, за онези, които не се отнасят до него“. Цвайг описва пространно паяжината, която плете Фуше, паяжина, в която оплита цяла Франция, на служба при него е дори самата Жозефина Бонапарт, бъдещата императрица. Неговото прикрито могъщество е секнато в един момент от Наполеон, който благоразумно закрива министерството му, когато иска да се отърве от него, като се опитва да го подкупи с огромна сума и малко княжество като сенаторско владение.

  40057313._SY475_  С което започва нов период в живота на някогашния комунист и безсребреник – той се превръща във втория по богатство гражданин и най-голям земевладелец във Франция. Или както казва Цвайг: „Лионският тигър е станал добродушен хомяк, умен, пестелив капиталист и виртуоз-лихвар.“ По-късно Фуше става пак министър на император Наполеон, но това не променя драматичните им отношения. Авторът цитира размяна на реплики помежду им: императорът му крясва: „Вие сте предател, аз би трябвало да заповядам да Ви разстрелят“, а Фуше му отговаря: „Не споделям мнението Ви, сир“. В крайна сметка, пише Цвайг, „Наполеон цяло десетилетие – чак до сетния си час, не може да се отърве от Фуше“. Сетне се разразява нов епичен двубой, този път между Фуше и Талейран, а последният констатира:

Фуше презира толкова силно хората само защото познава основно себе си.

 31358909._SX318_  По-късно този наглед покорен служител дори си позволява да призове армия срещу нахлулите англичани, без да чака позволение от Наполеон, като начело на тази армия поставя и омразния на императора генерал Бернадот, но този му подвиг остава в сянката на нахалството му да преговаря по-късно с англичаните за мир зад гърба на Наполеон. Съответно е уволнен като министър, но запазва в ръцете си прекалено много ключова информация, която в крайна сметка го кара да бяга далеч от погледа на Наполеон, което в подчинената на императора Европа не е толкова лесно. Обратите на историята продължават, при триумфалното си завръщане след първото му прогонване той пак го назначава, или както казва Цвайг: „И както умиращ от жажда човек посяга към вода, за която знае, че е отровна, така той предпочита да вземе за служител тоя умен и ненадежден човек, околкото някой верен, но некадърен“. В крайна сметка Фуше ще се справи и с Наполеон и ще остане поне за кратко самоволен господар на Франция, която се връща към монархията. И най-сетне времето на този хамелеон изтича.

    Изумителен е животът на Жозеф Фуше, през неговите опортюнистични десетилетия се разгръща и най-бурната епоха във френската история, а мнозина по-звани от него се прощават с живота си, докато този особен гений успява пак и пак да се задържа на повърхността. Не ми допадна изключително ясното негативно отношение на Цвайг към него, не му се откъсна от сърцето една добра дума, и определено прекалява в очернянето на една от безспорно знаковите, макар и толкова противоречиви фигури за времето си. Със сигурност книгата не ми допадна толкова, колкото биографията на Магелан, която прочетох това, макар че паралели в характерите на двамата биха могли да бъдат открити, най-малкото в непреклонното упорство, с което преследват целите си, и жертвите, които са готови да принесат за постигането им. Но ако не бяха такива, кой би писал книги за тях, нали?