Сменят се правителства, формите на държавно управление, светогледите, хората, всичко рухва и изчезва в тази бясна вихрушка в началото на новия век, само един остава винаги на същото място, служи на всекиго и на всякаква идеология: Жозеф Фуше.
…но за него почти никой вече извън Франция сигурно не е чувал. Една от най-интересните фигури на епохата си, изменчив и коварен, оцелял след всички други изядени деца на революцията, той все пак остава на заден план и може би само този роман на Стефан Цвайг още може да поддържа спомена за него. Писателят никак не е милостив към своя герой, още от първите страници го описва така:
Не е хубавец, съвсем не. Слаба, суха, почти като привидение фигура, тясно, костеливо лице с ъгловати черти – грозно и неприятно. Остър нос, също остри и тесни, винаги стиснати устни. Студени рибешки очи под тежки, като че сънливи клепачи, а зениците – стъклени, котешко-сиви топчета.
И сетне започва своя емоционално обагрен разказ, изпълнен с възклицания и почуда, с омерзение от предателствата на Фуше и неохотно сякаш възхищение към неговата приспособимост – и най-вече търпеливостта му: „Той гледа и чака, защото знае: след като необузданите взаимно се унищожат, ще започне времето на умните, които изчакват.“ Цвайг рисува с щедри негативни краски образа на този невзрачен преподавател в семинария в продължение на десет години, който след това се нагажда към революционните борби и става острие на новото време, започвайки свирепа борба с частната собственост и срещу църквата. Прочува се покрай Лионското въстание, където се изявява като масов палач, а сетне започва и неговата продължителна война не с кого да е, а с Робеспиер, по време на която има период, когато Фуше сякаш „е белязан за гилотината като дърво за брадвата на секача“.
Изхвърлен от бурното течение на революцията, този герой на времето си се смирява за малко, когато „може да бъде купен евтино, понеже от постоянното гладуване е заприличал на труп“. Но после отново успява да заплува редом с големите и да се добере до пост, който най вече му приляга – за който самият Талейран казва: „Министърът на полицията е човек, който се грижи най-напред за всички работи, отнасящи се до него, а после, на второ място, за онези, които не се отнасят до него“. Цвайг описва пространно паяжината, която плете Фуше, паяжина, в която оплита цяла Франция, на служба при него е дори самата Жозефина Бонапарт, бъдещата императрица. Неговото прикрито могъщество е секнато в един момент от Наполеон, който благоразумно закрива министерството му, когато иска да се отърве от него, като се опитва да го подкупи с огромна сума и малко княжество като сенаторско владение.
С което започва нов период в живота на някогашния комунист и безсребреник – той се превръща във втория по богатство гражданин и най-голям земевладелец във Франция. Или както казва Цвайг: „Лионският тигър е станал добродушен хомяк, умен, пестелив капиталист и виртуоз-лихвар.“ По-късно Фуше става пак министър на император Наполеон, но това не променя драматичните им отношения. Авторът цитира размяна на реплики помежду им: императорът му крясва: „Вие сте предател, аз би трябвало да заповядам да Ви разстрелят“, а Фуше му отговаря: „Не споделям мнението Ви, сир“. В крайна сметка, пише Цвайг, „Наполеон цяло десетилетие – чак до сетния си час, не може да се отърве от Фуше“. Сетне се разразява нов епичен двубой, този път между Фуше и Талейран, а последният констатира:
Фуше презира толкова силно хората само защото познава основно себе си.
По-късно този наглед покорен служител дори си позволява да призове армия срещу нахлулите англичани, без да чака позволение от Наполеон, като начело на тази армия поставя и омразния на императора генерал Бернадот, но този му подвиг остава в сянката на нахалството му да преговаря по-късно с англичаните за мир зад гърба на Наполеон. Съответно е уволнен като министър, но запазва в ръцете си прекалено много ключова информация, която в крайна сметка го кара да бяга далеч от погледа на Наполеон, което в подчинената на императора Европа не е толкова лесно. Обратите на историята продължават, при триумфалното си завръщане след първото му прогонване той пак го назначава, или както казва Цвайг: „И както умиращ от жажда човек посяга към вода, за която знае, че е отровна, така той предпочита да вземе за служител тоя умен и ненадежден човек, околкото някой верен, но некадърен“. В крайна сметка Фуше ще се справи и с Наполеон и ще остане поне за кратко самоволен господар на Франция, която се връща към монархията. И най-сетне времето на този хамелеон изтича.
Изумителен е животът на Жозеф Фуше, през неговите опортюнистични десетилетия се разгръща и най-бурната епоха във френската история, а мнозина по-звани от него се прощават с живота си, докато този особен гений успява пак и пак да се задържа на повърхността. Не ми допадна изключително ясното негативно отношение на Цвайг към него, не му се откъсна от сърцето една добра дума, и определено прекалява в очернянето на една от безспорно знаковите, макар и толкова противоречиви фигури за времето си. Със сигурност книгата не ми допадна толкова, колкото биографията на Магелан, която прочетох това, макар че паралели в характерите на двамата биха могли да бъдат открити, най-малкото в непреклонното упорство, с което преследват целите си, и жертвите, които са готови да принесат за постигането им. Но ако не бяха такива, кой би писал книги за тях, нали?
От същия автор
От същите жанрове
