Носталгичният Стивън Кинг отново е тук, по-нежен и лиричен от когато и да било. „Джойленд“ е още един роман за изгубеното време (такъв е и „22 ноември 1963“), в който фантастичната нишка е само за да оправдае репутацията на автора. Всъщност това е лек, бавен и красив роман за близкото минало, в което Кралят обича да разполага творбите си и в което се врича. Съвременността е само спомената тук и там, носеща нищо различно от болка и загуба. Докато там, в парка „Джойленд“ близо до града Хевънс Бей, няколко десетки години назад, всичко е наред, всичко е щастливо в прекомерни количества, дори леко нагарчащо като след прекаляване със захарен памук. А наоколо броди сериен убиец и изнасилвач на млади жени, но това не е толкова важно.
Феновете на Бредбъри ще открият малко пресечни точки между пътуващия панаир от „Нещо зло се задава“ (на която все не й идва ред за ревю) и „Джойленд“, старомодният парк за забавление, който изживява последните си години на помръкваща слава. Всичко щастливо сбрано е тук и дори щрихите на смъртта не могат да накърнят очарователния образ на мястото с чудатия старец-собственик, троен панаирджия, на скиците, които работят на атракционите, на техните млади помощници, пълни с надежди и мечти, които се свеждат засега до намирането на работа за лятото и на прилична стая за живот, различна от груповото пречкане в общежитията.
Девин Джоунс е точно в това положение – младок, който скоро ще се окаже с разбито сърце, но пък ще срещне истински верни приятели. Ще се окаже герой, спасявайки животи, но не по-малко важното – ще прави щастливи дечурлигата, навлечен в спарващата козина на кучето Хауи. Разказът, течащ през очите му, е обяснение в любов към младостта, към отминалото време, към по-простите времена с по-малко забрани и много повече свобода. И всеки ред, който Кинг е изписал, е пълен със съжаление по това изчезнало, унищожено от дигиталната ера време – дори и това, че през целия роман героят чете и препрочита само една книга – „Властелинът на пръстените“.
„Джойленд“ е поредната Аркадия на Кинг и ще остане един от онези красиви романи, които, прочетени в млади години, ще зоват към препрочитане по-късно – като „Момчешки живот“ на Робърт МакКамън и „Вино от глухарчета“ на Бредбъри. Може би единственото неудоволствие от романа беше рехавата криминална нишка, която го пронизва и отвежда към традиционния за Кинг бурен край. Просто ми бе насилена с този класически призрак, останка от жестоко убийство, беше ми твърде лесно освобождаването му, а по непонятни причини си набелязах най-неочаквания герой за убиец и взех, че уцелих. Но наистина това не е важното в тая книга и който търси ужас и мистерия, просто трябва да посегне към други книги на Краля, не и „Джойленд“ със сигурност.
Сега остава очакване за „Dr. Sleep“. И нетърпение да се върнем сред нашата лична Аркадия, времената, когато сме чели за пръв път „Сияние“.
