Винаги е удоволствие да се върнеш в обятията на любима книга, а „Юрски парк“ на Майкъл Крайтън (знайна от по-късни преводи на заглавието и като „Джурасик парк“) е много специална книга за мен – тя е първата, която някога съм купил в живота си, дала начало на тази книжна лудост, в която понастоящем живея. Бях на осем, а корицата беше просто неустоима – дълбоко се съмнявам, че съм бил гледал филма тогава, но събрах пари от закуски и книгата беше моя. От онзи момент съм я чел куп пъти, което си личи и по оръфания ѝ вид. След дни ще имаме шанса да се насладим на великолепния филм в 3D, а това си беше и чудесен повод да се върна на Исла Нублар по време на великденските чревоугоднопразници.
Е, за разлика от толкова други книги (“Енерган 22„ например), магията си е тук и не се е променила за тези над 20 години. Книгата е безукорно съвременна във всяка своя страница, а дори и тежките обвинения към комерсиализираната наука, които Крайтън влага в репликите на математика Иън Малкълм, даже звучат още по-основателно (чисто съвпадение беше и че успоредно с четенето редактирах „Капаните на фармацевтиката“ на Бен Голдейкър, която изследва задълбочено тематиката). Разбира се – динозаври имаме всякакви: от страховитите два броя рексове до много по-зловещите раптори, чийто разум се конкурира с човешкия и само факта, че за късмет Крайтън е хомо сапиенс, предопределя изхода в наша полза.
Това е от книгите, които палят децата – да се интересуват от важните, истинските неща, да видят от първите страници как знанието се трупа бавно и трудно и как всеки пряк път всъщност е покана за бедствие. Затова и отговорността пред учените е важно нещо, но и в никой случай не бива да бъде спирано развитието в името на страха от неизвестното – ако се подчинявахме нему и на клетвите на невежите и религиозните, Америка още нямаше да бъде открита, а най-умните хора щяха или да се самосмълчават, или да бъдат горени за смелостта си. Това е от книгите, които постилат разбирането за еволюцията и колко дяволски сложна е тя – но който иска лесно, да вади библията и да се опива на воля с вековни шашмотевини като бегемоти и плоската земя (ами ако и там пише за еволюцията?). Но в библията динозаври няма, което си е цяла загуба.
Аз поне не знам след тази книга да е излизала истински увлекателна история с динозаври, която има и дълбочина, и послание, гарниращи чистото удоволствие на четенето. Примерно динозаври има и в „Шадоус Фол“, но Саймън Грийн не им отрежда роля. Трябва да погледна век назад – до „Изгубеният свят“ на Артър Конан Дойл, за да открия сходна история, макар там да е наблегнато на приключенията и ролята на учените е показана точно в обратната посока – на непоправими консерви.
