Има различни видове активизми, а покрай лесната слава на социалните мрежи се пръкват още и още. Църковните твари са едни от претендиращите да имат думата по следсмъртните въпроси (невярно), но само активистът за правата на мъртъвците Рег Шу се бори за правата на мъртвите-които-още-имат-вземане-даване-с-живите. А в един останал без Смърт свят ще има доста такива. Пъстрата групичка около Шу ще се обогати с един мъртъв, но неумрял магьосник – Уиндъл Пунс, – който неохотно се мъчи да задвижва опротивялото си тяло. Другите в групата са вампир, жертва на адвокатско ухапване, караконджул с панически страх от открити пространства и банши с говорен дефект и страст към епистоларни предупреждения към смъртните (напр. „УууИииУууИииУуу“), пъхнати под прага.
Тази групичка ще спасява света. Е, и Смърт ще трябва да поеме някоя и друга непривична роля, де.
“Жътварят” е поредната книга-шедьовър на Тери Пратчет. Нийде другаде група магьосници не се опитват да заровят непокорен и в смъртта си свой колега на най-оживеното кръстовище на Анкх-Морпорк. И нийде другаде Смърт не се надпреварва с механична косачка, докато очаква да изтекат и последните прашинки в НЕГОВИЯ часовник. Смърт ще умре. Но докато се намери кой да поеме работата много, много неща няма да пожелаят да умрат. А, да, и навсякъде се търкалят едни досадни пазарски колички, които просто ТРЯБВА да имат връзка с историята.
Надолу съм копирал малка част от откъсите, които ме впечатлиха, а за други ревюта за книгата се отправете към “The Dark Corner”, Блогът на Янина, Forest of Magic, “Защо не!?”… сигурно има и още 🙂
Откъсииииии:
Деканът се помъчи да кимне. Той поначало се бе усъмнил разумно ли е да копаят дупка насред кръстовището на Улицата на малките богове и Широката улица — и двете с най-натовареното движение в Анкх-Морпорк. Но всичко изглеждаше много логично, преди да започнат. Дори най-опърничавият неумрял би трябвало да си остане благопристойно погребан под такъв уличен трафик. За жалост никой не се сети да помисли ще има ли затруднения, ако копаят на най-оживеното кръстовище денем.
…
Сержантът проумя, че неволно е излязъл на сцената в драма със стотици участници, някои от тях — магьосници, и всички до един разгневени.
— Е, с какво се занимавате? — попита отпаднало.
— Погребвахме наш колега. Не виждаш ли? — троснато заяви Ридкъли.
Колън тутакси се загледа в отворения ковчег до ямата. Уиндъл Пунс му махна с ръка.
— Ама… той не е умрял, нали?
Челото му се набръчка от усилие да осмисли положението.
— Външността понякога заблуждава — напомни Архиканцлерът.
— Но той ми маха.
— Е, и?
— Не е много нормално мъртъвците да…
— Всичко е наред, сержант — прекъсна го Уиндъл.
Сержант Колън се примъкна до ковчега.
— Вас ли видях да се хвърляте в реката снощи? — попита тихичко.
— Да. Бяхте много услужлив.
— А после си излязохте, сякаш нищо не е било.
— Уви, така беше.
— Само че стояхте под водата цяла вечност.
— За съжаление в реката беше твърде тъмно. Едва намерих стъпалата.
Сержант Колън по неволя се примири с логиката на събитията.
— Е, щом е тъй, значи трябва да сте покойник. Друг освен мъртвец не може да издържи толкоз под водата.
— Вярно си е — съгласи се Уиндъл.
— Но защо махате с ръце и приказвате? — пак се озадачи Колън.
Старшият наставник надигна глава над ръба на дупката.
— Сержант, случва се труповете да помръдват и да издават звуци — обясни охотно. — Всичко се дължи на мускулни спазми.
— Вярно си е — отново промълви Уиндъл. — И аз съм чел за това.
— А-а… — Сержантът се огледа. — Тъй, значи — смънка сащисан. — Е… вие си знаете, предполагам…
— Добре, приключихме. — Архиканцлерът се измъкна от ямата. — Достатъчно е дълбока. Хайде, Уиндъл, време ти е да легнеш долу.
— Уверявам ви, че съм трогнат — промълви Уиндъл и се отпусна по гръб.
Беше хубав ковчег от погребалното бюро на Брястовата улица. Архиканцлерът му позволи сам да си го избере.
Ридкъли взе голям чук.
Уиндъл пак седна в ковчега.
— Всички положиха толкова усилия…
— Да, да… — Архиканцлерът се озърна нетърпеливо. — Кой носи дървения кол?
Магьосниците се вторачиха в Ковчежника. Той доби нещастен вид. Ровеше смутен в чувала.
— Ами не намерих.
Ридкъли закри очите си с длан.
— Така-а… — изсумтя кротко. — Защо ли изобщо не съм изненадан? А какво носиш?
— Връзка магданоз — прошепна Ковчежникът.
— От нерви е, да знаете — припряно го оправда Деканът.
— Магданоз… — Около самообладанието на Ридкъли можеха да се огъват подкови. — Аха…
Ковчежникът подаде повехналата зелена китка и Архиканцлерът я взе.
— Виж сега, Уиндъл, искам да си представиш, че в ръката си държа…
— Нямам нищо против — побърза да се отзове Уиндъл.
— Не знам дали ще мога да забия…
— Все ми е едно, повярвай — пак го прекъсна Уиндъл.
— Наистина ли?
— Важното е, че принципът е спазен. Вероятно е достатъчно да ми дадеш магданоза, но _мислено_ да забиеш кол.
— Много почтено от твоя страна — похвали го Ридкъли. — Ей тъй те искам.
Протегна драматично връзката магданоз.
— На ти!
— Благодаря — промълви Уиндъл.
— Сега да заковем капака и да си вървим, че е време за обяд — натърти Архиканцлерът. — Не се притеснявай, Уиндъл. Непременно ще има полза. Днес беше последният ден от остатъка на живота ти.
Уиндъл си лежеше в мрака и слушаше как коват пироните. Ковчегът се раздруса, някой обвини приглушено Декана, че не държи здраво. После по капака затрополи пръст, шумът слабееше и се отдалечаваше.
Не след дълго глух тътен оповести, че градът се занимава безпрепятствено с всекидневието си. Дори се чуваха неясни гласове.
Уиндъл потропа сърдито по капака.
— Не може ли по-тихо? Тук някой се мъчи да бъде умрял!
Вярата е сред най-могъщите органични сили в мултивселената. Е, дори да не помества планини сама по себе си, може да сътвори същество, което е способно да го стори.
Хората дълбоко се заблуждават за вярата. Смятат, че действа отзад напред. Представят си, че първо има обект, после възниква и вяра в него. Всъщност е точно обратното.
Вярата се подмята из просторите на битието подобно на буци глина, въртящи се в спирала по грънчарското колело. Например така са сътворени боговете. Несъмнено е, че са създадени от онези, които вярват в тях, защото дори съкратените биографии на божествата доказват, че произходът им не може да е божествен. Склонни са да правят онова, което и хората биха си позволили, ако щеше да им се размине безнаказано, особено като става дума за нимфи, златни дъждове в спални и смазване на врагове.
Бил Порталски намери парче креда в запустялата ковачница на стопанството, откри парче дъска сред вехториите и се захвана да пише много старателно. По някое време закрепи дъската пред курника и обърна главата на Сирил натам.
— ЩЕ ПРОЧЕТЕШ ТОВА.
Сирил се вторачи късогледо в думата „Кукуригу“, изписана с ъгловат готически шрифт. Някъде в неговия мъничък пилешки налудничав ум се избистри отчетлива и вледеняваща увереност, че за негово добро е да се научи да чете бързо, ама много бързо.
Модо вярваше в торенето със същата страст, която други влагат в религията. Неговите торища шаваха, прегаряха и мъждукаха в мрака, вероятно заради тайнствените и почти сигурно незаконни съставки, които Модо добавяше в тях. Е, никога нищо не бе доказано, пък и никому не би хрумнало да разрови някоя купчина, за да провери.
Мъртви отпадъци, обаче живеят посвоему. И, да речем, подхранват живота на розите. Старшият наставник се бе заел веднъж да обяснява на Модо, че розите му израстват толкова високи, защото това е едно от чудесата на битието. Джуджето обаче се придържаше към мнението, че те просто се стремят да избягат колкото се може по-далеч от обилно наторената почва.
