Как да общуваме с непознати – и защо конфликтът е честият резултат

Проблемът е, че стратегиите ни за общуване с непознати са дълбоко погрешни, но социално необходими… Но това означава, че трябва да се примирам с неизбежните грешки. Именно тук се крие парадоксът на общуването с непознати. Принудени сме да общуваме с тях – нещо, в което никак не ни бива.

  Всъщност дори не знам откъде да започна това ревю… фактически нямам идея и къде да го завърша. Което като цяло не ми се случва често, но ме успокоява това, че според мен и Малкълм Гладуел не е имал ясна идея, когато е започвал да пише „Как да общуваме с непознати“, по средата на писането ще да е разбрал, че темата е твърде необятна и противоречива, и в края примирено е приел, че нещата са сложни до безнадеждност – което и е изразено и в горния кратък цитат, и в този по-долу. И все пак това е много интересна книга, защото както дава ред интересни примери и истории от истинския живот, така и обезоръжаващо признава, че в тоя разкъсан от разделения свят е илюзорно, че ще заживеем в мир, спокойствие и взаимно доверие. Винаги ще го има Другия като враг – и винаги по един или друг начин срещите с непознати ще се превръщат в конфликти. Обратното е хипи фантазия – и Гладуел се опитва да обясни защо.

   Цялата книга започва с една злощастна среща – полицай спира за проверка колата на младата Сандра Бланд. Поредица от несполучливи реплики и от двете страни водят до ескалация на действието и в крайна сметка момичето се самоубива с килията си три дни по-късно. Абсурдно злощастие, от което Гладуел започва търсенето си защо срещите между непознати крият толкова рискове и какво може да се направи, за да се минимизират те. Както и в „Какво видя кучето“ и „Давид и Голиат“, и тук авторът поема в привидно несвързани посоки, за да ги навърже с основната си тема. Той вплита истории за кубински и съветски шпиони, за неспособността дори обучени за целта професионалисти да разпознават лъжата и притворството, като особено интересна е историята на кубинския агент Ана Монтес, която умело се възползва от „нищожната вероятност една от най-уважаваните личности в ЦРУ да е шпионин“. Описва трагичната грешка на Чембърлейн, който смята, че е опознал Хитлер и може да му се има доверие. В света на финансите Гладуел разказва за формирането на огромната пирамида на Бърни Мейдоф и как години наред никой не вярва на малцината, които сочат истината – сред тях се отличава Хари Маркополос, чиято чудесна книга „Никой не ме чу“ е издадена и у нас. Темата силно се вмрачава, когато Гладуел описва как един лекар се е възползвал от децата, които са му водели на прегледи, а родителите са игнорирали всички сигнали, че върши нередни неща, както и един друг случай с обвинение в сексуално насилие, който от пределно ясен се оказва крайно сложен и объркан.

   Всяка от тези истории е накъсвана от описание на научни изследвания по темата как общуваме с околните, а особено впечатление ми направи постулатът, че „съществуват основателни причини да се доверяваме на хората априори и да приемаме по подразбиране, че онези, с които общуваме, ни казват истината“, което помага на измамниците да вършат своите деяния безнаказано. Един много интересен пример бе взет от епизод на сериала „Приятели“, в който лицевата емоция на Рос е разтълкувана от научна гледна точка – като добър актьор той предава емоция дори само с мимиката си. Но Гладуел обяснява, че в истинския живот нещата са много по-сложни и нашата насадена от популярната култура убеденост, че всяка емоция върви със съответна лицева експресия, е просто невярна, и дава пример с едно момиче, което бива обвинено в престъпление само въз основа на това, че не реагира така, както полицаите приемат, че трябва да реагира.

   Други интересни теми, които са засегнати, са защо алкохолът води до агресивно поведение в западното общество, а например в Боливия има традиция да се пие изключително силен ром, но пиянството не води до насилие – феномен, който е наблюдаван и при членове на „нецивилизовани“ племена. Гладуел изследва и как се обучават войниците да понасят изтезания и къде е пределът, отвъд който мозъкът им буквално губи част от функциите си, както и до какво водят печално известните изтезания над терористи. В крайна сметка тезата му е издава примиреност:

…трябва да приемем факта, че същестуват съвсем реални ограничения на това, което можем да научим за непознатия. Никога няма да узнаем цялата истина. Ще трябва да се задоволим с частичната ѝ версия. Правилният начин да общуваме с непознати е с предпазливост и скромност.

   Не мисля, че в „Как да общуваме с непознати“ Малкълм Гладуел дава по-добър отговор от горния. Но от мозаечната структура на книгата, която не следва някакъв общ модел или посока, могат да се научат ред интересни неща, като например защо самоубийствата като това на Силвия Плат са били толкова разпространени в един период и как с една дребна промяна са били прекратени изцяло. Изобщо темата за самоубийствата е разгледана от много неочаквана гледна точка и си струва да се прочете. И както и другите книги на Гладуел, интересно е какво подбира да разкаже – а други учени ще ни кажат защо не е разказал нещо друго, което му противоречи, както прави примерно Кристофър Райън и “Цивилизовани до смърт. Цената на прогреса”, в която той спори именно с Гладуел и още цяла плеяда известни автори по важни за съвремието ни теми.