Моята цел в настоящата книга определено не е да добавям още един цитат към милионите, които вече свидетелстват за сложността на мозъка, а по-скоро да насоча вниманието ви към силата на неговата простота. Ще го направя, като опиша как един изкусен базисен механизъм за разпонаване, запаметяване и предвиждане на конфигурации, или шаблони, повторен в неокортекса стотици милиони пъти, обяснява голямото разнообразие на нашето мислене.
С респект посегнах към „Как да създадем ум“ на Рей Кърцуайл, очаквах, че ще е твърде сложна за мен – и това се оказа вярно, но само отчасти. С тази книга приключих „карантинната“ поредица научни книги, които бях пропуснал досега: „Мисленето“ на Даниъл Канеман, „Материалът на мисълта“ на Стивън Пинкър, „Космос“ на Карл Сейгън, “Щурият мозък” на Дийн Бърнет и “Нямаме никаква представа” на Хорхе Чам и Даниъл Уайтсън, една добра селекция, останаха още, разбира се, дано лятото намеря време за тях. Завършекът с Кърцуайл си го биваше, този изключителен визионер успя и едновременно да ме убеди в тезата си за простотата на мозъка, или поне на неокортекса (в разрез с на практика всички други книги, които съм чел по темата), но и да ме захвърли в друга сложност, този път технологична.
Според него основната функция на висшите части на мозъка е да са прост разпознавател на шаблони – и това е основният алгоритъм на неокортекса. Той твърди, че в мозъка и особено в неокортекса е налице огромна повтаряемост и че дори „…спокойно може да се каже, че в един-единствен неврон има повече сложност, отколкото в целокупната структура на неокортекса.“ И от тази си проста теза изковава всъщност цялостна теория за появата на съзнанието и не по-малко важно – как то да бъде пренесено в дигиталното пространство с всичките му предимства и недостатъци.
Бозайническият мозък има едно отличително умение, което не се среща при никой друг клас животни. Ние сме способни да мислим йерархично – да схванем една структура, съставена от разнородни елементи, подредени в конфигурация, да представим тази подредба с някакъв символ, а след това да използваме този символ като елемент на още по-сложна конфигурация. Тази способност се осъществява в една мозъчна структура, наречена неокортекс, или нова кора, която при хората е достигнала такова ниво на усложняване и мощ, че можем да наречем въпросните конфигурации идеи. С помощта на безкраен рекурсивен процес ние сме в състояние да изграждаме идеи, които са още по-сложни. Наричаме този огромен масив от рекурсивно свързани идеи знание. Само Homo sapiens има база знания, която се развива, и самата тя расте експоненциално и бива предавана от поколение на поколение.
Кърцуайл привежда много доказателства за тезата си, според която:
Основният елемент на неокортекса е модул от неврони, които по моя преценка са около сто на брой. Те се преплитат помежду си във всяка вертикална колона на неокортекса, така че отделният модул не е ясно разграничен. Конфигурацията от връзки и сили на синапсите в рамките на всеки модул е сравнително стабилна. Връзките и силите на синапсите между модулите са това, което съставлява ученето.
Това е нужно, защото:
Предвиждането на бъдещето е една от главните причини да имаме неокортекс. На най-високото понятийно ниво ние непрекъснато правим предсказания – кой е следващият, който ще влезе през вратара, кое е следващото, което ще каже някой, какво да очакваме, когато завием зад ъгъла, вероятните резултати от собствените ни действия и т.н. Тези предсказания се правят постоянно на всички нива на йерархията в неокортекса. Ние често припознаваме хора, неща и думи, защото прагът за потвърждение на очакван шаблон е прекалено нисък.
Курцуайл се спира и на сетивата и особено магията на зрението:
Макар да живеем с илюзията, че получаваме от очите си изображения с висока резолюция, онова, което оптичният нерв фактически изпраща към мозъка, е просто серия от очертания и указания за важни точки в зрителното ни поле. А след това ние всъщност изхалюцинирваме света въз основа на спомените в мозъчната кора, които интерпретират поредица филми с много ниски скорости на данните, пристигащи по паралелни канали.
И показва как близостта между хората променя мозъците ни:
…в хода на любовта любимият човек става съществена част от нашия неокортекс. След десетилетия съвместен живот в неокортекса ни вече съществува един виртуален друг, така че ние можем да предусетим всяка стъпка от онова, което любимият човек ще каже или направи. Шаблоните на неокортекса ни са пълни с мисли и шаблони, които го отразяват. Когато изгубим този човек, ние буквално губим част от себе си. Това не е само метафора – всички многобройни шаблоноразпознаватели, изпълнени с шаблони, отразяващи любимия човек, изведнъж променят природата си. Макар че те могат да се разглеждат като ценен начин да запазим този човек жив в себе си, многобройните неокортикални шаблони на изгубения любим човек изведнъж се превръщат от будещи радост в будещи скръб.
Сега, няма как да предам другата половина на книгата – технологичната. Кърцуайл пространно описва десетилетния си опит в преследване на изкуствения интелект, описва как са решавани редици от проблеми и как в крайна сметка според него в най-близко бъдеще ще имаме достатъчно интелигентни машини, че да минат теста на Тюринг. А ако в нещо се е доказал, то е, че неговите предвиждания се сбъдват. И тогава всичко ще бъде различно. Като истински технологичен визионер той е убеден в успеха на опитите за копиране на еволюционния успех на мозъка и не крие увереността си, че това е естествената следваща стъпка в развитието на човечеството.
Определено на места изгубвах нишката, особено при математическите обяснения и според него простите, а според мен непонятните схеми, които Кърцуайл е добавил в книгата си. Но в крайна сметка ми се иска да завърша текста си за „Как да създадем ум“ с един цитат, който все пак отдава почит на биологичното чудо на еволюцията: „Мозъкът е една буца, която тежи към килограм и половина, побира се в ръката ви и е в състояние да си представя вселена с диаметър сто милиарда светлинни години“ – това са думи на Мариан Даймънд. Пък дали ще успеем да пренесем възможностите на тази буца в нежива материя – това вече ще е нещо много различно, макар че Кърцуал далеч не е съгласен с това.
От същите жанрове
