Как говорят мъртвите разказва Вал Макдърмид

   Бухвам се отново далеч след началото на дълга поредица – „Как говорят мъртвите“ е единадесетият роман с Тони Хил и Карол Джордан, написан от Вал Макдърмид, и то ги улучвам точно след големи събития в предната книга, следствие на които мъжът е в затвора, а жената е напуснала полицейска служба и се възстановява мъчително и определено мимо волята си от посттравматичен стрес. Връзките между двамата, видимо много силни, са прекъснати, но не за дълго, но изкуплението видимо ще е по-дълго от една-единствена книга.

   Екипът, който Джордан е оглавявала години наред, е изправен пред зловещо предизвикателство. В двора на затворен преди няколко години манастир са открити останките на десетки млади момичета, а тайната около тях и насилието, упражнявано с типична религиозна ревност, се разкрива през цялата книга. Не по-малко страховито е наблизо, където под добре обгрижвана градина излизат на бял свят трупове пък на млади мъже. Два наглед различни случая, които имат своите връзки. Същевременно в действието се намесва майката на Тони Хил, демонична личност, която е почти по-страховита от серийния убиец, погрижил се за мъжете, и чиято самоличност изобщо не е в тайна. Макдърмид от самото начало го изважда на преден план и интригата е основно в откриването на какво и защо се е случило. Тони Хил има да оцелява в затвора, с което се справя с променлив успех, Джордан трябва да рестартира живота си – а за мен остава истински интригуващо да наваксвам с предните им случаи, защото дори само загатването за тях звучи обещаващо.

  Обикновено от първа среща с един автор не е редно да си вадя заключения, но истината е, че Вал Макдърмид ми достави удоволствие с писането си, с развитието на героите си (макар да ги хващам в крачка), изобщо в доброто темпо на трилъра и развитието на няколкото преплетени разследвания. Със сигуност „Как говорят мъртвите“ няма да е единствената нейна книга, има си основателни причини да са издавани толкова много нейни книги на български и не само.