За какво, по дяволите, се говори в тухлата “Как работи умът”. Всъщност за нещо простичко, както пише той още в началото:
…умът e сложна система за невронна обработка на информация, която изгражда мисловни модели на физическия и социалния свят и преследва цели, свързани по същността си с оцеляването и възпроизводството в една предмодерна среда.
Туйто. Пинкър се опира изцяло на еволюцията и математиката и изгражда стройна теория за появата на разума и неговото преимущество за разпространението на нашия вид до доминиращ на планетата. А че още в главите си сме в праисторията, това едва ли може да се отрече.
Всъщност, уплашен от мащабността на “Гьодел, Ешер, Бах” на Хофстатър, бях решил, че и Пинкър ще ме занимава надълго и нашироко с математика, но за радост това се оказа невярно. Вместо това той пише за какво ли не друго, карайки ме да изписвам дълги колонки с числа на страници със записки. Всъщност си извадих толкова много откъси, че до голяма степен ще се опра на тях, вместо да преразказвам тезите на Пинкър. Имам и огромното преимущество да съм работил върху книгата, така че копирането на откъсите от файла е детска игра в сравнение с многочасовото изнурително преписване като при “Създаването на националните идентичности. Европа XVIII – XX в.” на Ан-Мари Тиес, например.
В “Как работи умът” Стивън Пинкър изследва не само умът и еволюцията му, а целия ни начин на живот – от отношението между близки, между непознати, любовта, чувствата, емоциите, логиката, през взаимодействието със света, сблъсъкът между съвременния свят и нашите мисловини модели, изобщо как оцеляваме на тази странна планета, сред цивилизация и безброй джаджи, за които просто не сме приспособени. Естествено, абсурдно е да се абсолютизира “назадничавостта” на нашите мозъци – тяхната пластичност е уникална и дори в течение на един-единствен живот имаме възможността да ги приспособим към чудесно вършене на множествено странни неща, както убедително доказва примерно Норман Дойджи в още една много добра (че и доста по-тънка) книга – “Невероятният мозък”.
Но да не се увличам, вече в главата ми е такава мешаница от книги, че постоянно ми изникват подкрепящи или отричащи доводи и мога до утре да посочвам връзки в други произведения за “Как работи умът”. Крайното ми заключение от книгата е, че тя е великолепно произведение, което внася адски много здрав разум в една хлъзгава материя, каквото е осъзнатостта и ме кара да чакам с огромно нетърпение излизането на следващата книга на Пинкър: The Stuff of Thought: Language as a Window into Human Nature, пък и е крайно време да си дочета “Езиковият инстинкт”, която неколкократно ме отчайваше.
Ето ви откъси, колкото душа иска:
Да започнем с това какво точно е “ум” според Пинкър:
“Умът е система от органи за изчисление, създадена от естествения подбор да решава типа задачи, пред който са били изправени нашите предци при техния събирачески начин на живот, а по-точно, да разбират и надхитряват предмети, животни, растения и други хора. Това обобщение може да се разчлени на няколко твърдения. Умът е онова, което мозъкът прави; по-конкретно, мозъкът обработва информация, а мисленето е вид изчисление. Умът е организиран на модули, или ментални органи, всеки със специализирано устройство, което го прави експерт в една област на взаимодействие със света. Основната логика на модулите се определя от генетичната ни програма. Действието им е моделирано от естествения подбор така, че да решава задачите на ловно-събираческия начин на живот, воден от предците ни през голяма част от еволюционната ни история. Разнородните задачи на дедите ни са били подзадания на една голяма задача, пред която са били изправени техните гени – да увеличат максимално броя на своите копия, стигнали до следващото поколение”.
И още в тази посока:
“През 99 % от човешкото съществуване хората са живеели като събирачи, в малки номадски групи. Нашите мозъци са приспособени към този отдавна изчезнал начин на живот, а не към съвсем новите земеделска и промишлена цивилизации. Тези мозъци не са пригодени да се справят с анонимните тълпи, институционализираното образование, писмения език, държавното управление, полицията, съдилищата, армиите, съвременната медицина, официалните социални институции, високите технологии и другите новости в човешкия опит.
Тъй като съвременният ум е приспособен към каменната, а не към компютърната епоха, няма нужда да се мъчим да намерим адаптивно обяснение за всичко, което правим. В средата на предците ни са липсвали институциите, които сега ни подмамват да правим неадаптивен избор, като религиозните ордени, агенциите за осиновяване и фармацевтичните компании, така че до съвсем неотдавна не е имало еволюционен натиск да се устоява на тези примамки. Ако в саваната през плейстоцена е имало дървета, раждащи хапчета против забременяване, ние може би сме щели да развием спрямо тях същия ужас, който изпитваме към отровния паяк”.
Пинкър ме приземи на земята от идеята, че интелектът е ясна цел на еволюцията. Според него той е по-скоро случайно, оказало се полезно, нововъведение. Неприятно, но факт:
“Заблудата, че интелектът е някаква възвишена амбиция на еволюцията, е част от същата заблуда, която го смята за божествена същност, чудодейна тъкан или всеобхватен математически принцип. Умът е орган, биологически уред. Ние имаме нашите умове, защото устройството им постига резултати, ползата от които е надвишавала разходите в живота на африканските примати през плиоцена и плейстоцена”.
Мда, не звучи много възвишено, но за сметка на това е логично. Утешението ми е и че емоциите не са това, за което се смятат, което лично на мен ми допада особено:
“…емоциите са адаптации, добре проектирани софтуерни модули, които работят в хармония с интелекта и са незаменими за функционирането на целия ум. Проблемът с емоциите не е, че са необуздани сили или следи от животинското ни минало; проблемът е, че те са предназначени по-скоро да разпространяват копия от гените, които са ги създали, отколкото да допринасят за щастието, мъдростта или моралните ценности. Ние често наричаме едно действие „емоционално“, когато то е в ущърб на социалната група, вреди на щастието на деятеля в дългосрочен план, не се поддава на контрол и убеждение или е следствие на самозаблуда. Печално е да се признае, но тези резултати не са дефекти, а са тъкмо онова, което бихме очаквали от едни добре проектирани емоции”.
Естествено, да не пропуснем и изкуството и защо нещо ни харесва и защо не, пропускам глупавите мании по модерното изкуство – убеден съм, че никой не харесва тези цапаници, но снобите не смеят да си го признаят:
“Пейзажите, смятани за най-хубави, както установили учените, са направо двойници на оптималната савана: полуоткрито пространство (нито съвсем голо, което би оставило човек уязвим, нито прекалено обрасло, което би затруднявало видимостта и движението), равномерна земна покривка, изгледи до хоризонта, големи дървета, вода, промяна във височината и множество пътеки, водещи навън. Географът Джей Апълтън обобщава накратко онова, което прави един пейзаж привлекателен: перспективата и убежището, или да виждаш, без да бъдеш виждан. Това съчетание ни дава възможност да изучим релефа на местността безопасно”.
Семейството е най-важната клетка на обществото – това ни го набиват от малки, но се оказва, че нещата не са точно така:
“Друга изненадваща последица от роднинската солидарност е, че семейството е подривна организация. Това заключение е в крещящо противоречие с десния възглед, че църквата и държавата винаги са били твърди поддръжници на семейството, както и с левия възглед, че семейството е буржоазна, патриархална институция, създадена да потиска жените, да отслабва класовата солидарност и да произвежда манипулируеми потребители. Журналистът Фердинанд Маунт е събрал свидетелства за това как всяко политическо и религиозно движение в историята се е стремяло да подкопае семейството. Причините са очевидни. Семейството не само представлява съперническа коалиция, конкурираща се за предаността на човека, но е и съперник с нечестно предимство: роднините инстинктивно държат един на друг повече, отколкото другарите. Те даряват непотистки облаги, прощават ежедневните търкания, които внасят напрежение в другите организации, и не се спират пред нищо, за да отмъстят неправдите, нанесени на член на семейството”.
И любимата ми история и един напълно различен поглед към Средновековието, от който се втрещих:
Антроположката Лора Бециг показва, че средновековните църковни разпоредби за секса и брака също са били оръжия срещу родовите династии. Във феодална Европа родителите не завещавали имотите си в равни дялове на всичките си деца. Парцелите земя не можели да се делят с всяко поколение, иначе щели да станат неизползваемо малки, а титлата може да се предаде само на един наследник. Така възникнал обичаят на първородството, според който най-големият син получавал всичко, а останалите синове хващали пътя, за да си търсят късмета, като често се вливали в редиците на армията или църквата.
Църквата се попълвала от обезнаследени по-млади синове, които след това манипулирали брачните закони, за да направят по-трудно за собствениците и титлодържателите да създадат законни наследници. Ако те умирали без синове, собствеността и титлите им отивали у обезнаследените им братя или у църквата, на която служели. Според техните закони, мъж не можел да се разведе с бездетната си жена, да се ожени, докато тя е още жива, да осинови наследник, да създаде наследник с жена, която му е по-близка роднина от седма братовчедка, нито да прави секс в редица специални дни, които възлизали на повече от половин година. Историята на Хенри VIII ни напомня, че голяма част от европейската история се върти около битки на могъщи индивиди, опитващи се да впрегнат семейните чувства за политическа изгода – да се оженят стратегически, да се сдобият с наследници, – докато други могъщи индивиди се мъчат да осуетят опитите им.
Силата на киното също се корени в нашите мозъци и желания за бурни страсти, но те не винаги са положителни:
“Как да си обясним мелодрамите, насочени към един пазар от кинозрители, на които им харесва да бъдат подлъгвани да скърбят? Психологът Пол Роузин добавя мелодрамите към другите примери за умерен мазохизъм като пушенето, возенето на скоростни влакчета, яденето на люти чушки и седенето в сауна… Умерените мазохисти трябва да са уверени, че няма да пострадат сериозно. Те трябва да се подлагат на болката или страха на премерени дози. И трябва да имат възможност да контролират и смекчават щетите. Технологията на мелодрамите изглежда покрива тези изисквания. Кинозрителите знаят през цялото време, че като си тръгнат от киното, ще заварят любимите си хора невредими. Героинята умира от продължителна болест, не от сърдечен удар или хапка хот-дог, заседнала в гърлото й, така че можем да подготвим емоциите си за трагедията. Трябва само да приемем абстрактната предпоставка, че героинята ще умре; неприятните подробности са ни спестени. (Грета Гарбо, Али Макгроу и Дебра Уингър всичките изглеждат прелестни, докато вехнат от туберкулоза или рак.) А зрителят трябва да се идентифицира с най-близкия роднина, да съчувства на борбата му да се справи и да се чувства уверен, че животът ще продължи. Мелодрамите симулират триумф над трагедията”.
И накрая религията, този бич за човечеството и неизкоренима вяра в безумия, с която водя война ежедневно, макар да знам колко е обречена:
„Най-разпространеното от всички безумия, пише Х. Л. Менкен, е да се вярва страстно в явно неистинното. Това е главното занимание на човечеството“. В култура подир култура хората вярват, че душата живее след смъртта, че ритуалите могат да променят физическия свят и да пророкуват истината и че болестта и нещастието се причиняват и облекчават от духове, призраци, светци, феи, ангели, демони, херувими, джинове, дяволи и богове.
Антроположката Рут Бенедикт първа изтъква общата нишка на религиозните практики във всички култури: религията е метод за успех. Амброуз Биърс определя да се моля като „да искам законите на вселената да бъдат отменени заради един-единствен просител, по собственото му признание недостоен“. Хората навсякъде умоляват боговете и духовете за оздравяване от болест, за успех в любовта или на бойното поле и за хубаво време. Религията е отчаяна мярка, до която хората прибягват, когато залозите са високи, а са изчерпали всички обичайни методи за постигане на успех – лекарства, стратегии, ухажване и, в случая с метеорологичното време, нищо.
Това е, мога да копирам още адски много откъси, но няма смисъл да удължавам текста. Смятам, че книгата си заслужава времето, аз лично я прочетох за 4-5 дни, като й отделях по няколко часа вечерно време.
