Исках да отбележа първия рожден ден на (юпииии!) с ревю на знакова за мен книга. Оказа се, че няма нищо по-лесно, защото днешната дата почти съвпада с излизането на една от най-добрите книги, които съм препоръчвал за превод – “Как се раждат добрите идеи” на Стивън Джонсън.
Защото “Книга за теб” е една адски добра идея, породила се от смесването на моите мечти и тези на Алекс от “Аз чета”. В синхрон с тезата на книгата, добрите идеи се формират от вече съществуващи части, които са имали свободата да се докоснат и повлияят едни от други, да се обединят и създадат нещо ново. В “Книга за теб” взехме измислените вече части като платформата на онлайн книжарница и вековната система на книгопечатане и разпространение, и добавихме към тях нашата неутолима жажда за четене и убеждението, че книгите са нещо лично, а не просто стока.
За тази книга има най-доброто видеоревю, което съм гледал някога:
Няма по-актуална книга от тази в момента. В своята същност тя е яростно отрицание на АСТА, на цялата идиотска мания за контрол, за налагане на граници пред идеите, пред творчеството, да се ограничи и печели от всичко, всичко, което е възможно, че и невъзможно. Не виждам смисъл да пиша конвенционално ревю на тази книга, по-скоро (и заради достъпа ми до файла) искам да ви запозная с ред изключителни откъси от нея, които демонстрират защо и как се раждат добрите идеи, които движат света напред, и как да ги въведем в своя собствен живот.
Стивън Джонсън еднозначно казва:
Ако трябва да отделя една-единствена максима за тезата на тази книга, тя е, че ние често имаме по-голяма полза да свързваме идеи, отколкото да ги защитаваме единично. Както в свободния пазар, аргументът за ограничаването на потока на иновациите отдавна е срещнал отпора на апела нещата да бъдат оставени на „естествения“ си ход. Но истината е, че когато човек се вгледа в иновациите в природата и в културата, средата, издигнала стени около добрата идея, не е толкова иновативна в дългосрочен план, колкото средата с отворен край. Добрите идеи може да не искат свобода, но те искат да се свързват, да се сливат, да се прегрупират. Те искат да се преоткриват чрез прекосяването на конвенционалните граници. Искат да се допълват взаимно, точно както искат и да се състезават помежду си.
Добрите идеи се раждат от свободното им смесване и всеки творец стъпва на предходните, че и на своите съвременници, които го вдъхновяват във всяка една област. Изобретенията не се дължат на алчността и желанието за печалба на изобретателите, творбите също – изключая безбройните пълчища писачи и всякаква подобна бездарна паплач. Патентите и законите за авторско право не генерират иновации – те ги ограничават. Стивън Джонсън е изследвал пространно откритията и доказателствата са еднозначни – най-важните иновации се правят от мрежи от хора, не от единични гении, а секторът с некомерсиални открития далеч надминава тези с комерсиална цел. Изключения има, разбира се, но доводите са еднозначни. Ето и последната таблица в книгата, която показва разпределението на най-важните открития в последните два века:
Нарочната неефективност не съществува в четвъртия квадрант. Не, тези непазарни, децентрализирани среди нямат тлъсти плащания, мотивиращи участниците. Но тяхната отвореност създава други силни възможности за процъфтяването на добрите идеи. Всички схеми на иновация, които наблюдавахме в предишните глави – течните мрежи, бавната прозорливост, серендипността, шумът, екзаптацията, емергентните платформи – се представят най-добре в отворена обстановка, където идеите текат по нерегулирани канали. В по-контролирана обстановка, където естественото движение на идеите е строго ограничено, те се задушават. Бавното прозрение не може свободно да намери пътя си към друга идея, която може да го допълни, ако всеки път, когато се опита да направи нова серендипна връзка, трябва да плаща такса; екзаптациите не могат свободно да престъпват отвъд границите на дисциплината, ако гъст кордон от стражи ги варди. В отворената обстановка обаче тези иновационни схеми лесно се задържат и умножават.
Кои са креативните обстановки според Джонсън? Той тръгва от великия Дарвин и неговите изследвания на коралови рифове, които довеждат до едно от най-важните интелектуални постижения на всички времена – Теорията за еволюцията, която системно и безусловно бе доказана от неговите следовници, въпреки отчаяното джафкане на креационистиките проповедници на мракобесието. Авторът прави връзка между законът на Клайбер за метаболизма в живите организми и неочакваното му приложение към най-големите творения на човечестово градовете – той пише:
…законът на Клайбер управлява енергията и развитието на транспорта в живия град. Броят на бензиностанциите, продадените количества бензин, площта на пътната повърхност, дължината на електрическите кабели: всички тези фактори следват абсолютно същия закон, управляващ скоростта, с която се изразходва енергията в биологичните организми. Ако слонът е просто мащабно увеличена мишка, то, от гледна точка на енергията, градът е просто мащабно увеличен слон.
Но при градовете има една интересна отлика, която обяснява защо големите градове и интернет са генератор на нови и нови неща:
Уест и екипът му откриват един друг закон, спотаен в огромната им база данни с урбанистични статистики. Всички данни, отнасящи се до креативност и иновация – патенти, бюджети за изследване и развитие, „суперкреативни“ професии, изобретатели – също следват закон за мащаб на степента на четвъртината точно толкова предсказуем, колкото е и законът на Клайбер. Но с една основна разлика: в закона, управляващ иновативността, едната четвърт е положителна, а не отрицателна. Десет пъти по-голям град от съседния не е десет пъти по-иновативен; той е седемнайсет пъти по-иновативен. Метрополитен град, петдесет пъти по-голям от друг град, ще има 130 пъти повече иновации.
Какво са добрите идеи всъщност и как се създават?
Те са неизбежно ограничени от съставните части и уменията, които ги заобикалят. Ние притежаваме естествената склонност романтично да величаем големите, напълно различни от всички досегашни иновации, да си представяме как значимите идеи излизат извън пределите на заобикалящата ги среда, как нечий даровит ум успява някак да се извиси над отломките на овехтелите стари идеи и закостенели традиции. Но идеите са дело на „направи си сам“; те са построени от тези отломки. Ние вземаме идеите, които сме наследили или на които сме попаднали, и ги обединяваме и сглобяваме в някаква нова форма. Ще ни се да мислим, че идеите ни са като тези скъпи и лъскави кувьози за 40 000 долара, но в действителност те са просто сбор от резервни части, въргалящи се из гаража.
Примерът е прост – кувьоз, изработен само от автомобилни части, предназначен за Третия свят, където може да няма ток или техници, но колите са поддържани в изправност десетки години от самоуки механици.
Разбира се, има идеи, които изпреварват времето си, като аналитичната машина на Бабидж или скиците на Леонардо да Винчи. Ето какво пише Джонсън за чудния опит на Бабидж да създаде компютър през XIX век:
Защо аналитичната машина се озовава в такава задънена улица, въпреки гениалността на идеите на Бабидж? Красивият начин е да кажем, че идеите му са прескочили съседното възможно. Но може би е по-добре да се изразим с малко по-прозаичен език: Бабидж не е разполагал с нужните съставни части. Дори и да беше построил машината на свой риск, не е ясно дали тя щеше да работи, защото Бабидж по същество е проектирал машина за електронната ера насред движената с пара техническа революция. За разлика от всички съвременни компютри, машината на Бабидж е трябвало да бъде построена изцяло от механични зъбци и предавки, изумителни по количество и сложност на дизайна. Информацията е трябвало да пътува през системата като постоянен балет от метални обекти, сменяйки позиция във внимателно хореографирани движения. Не само че това е кошмарно за поддържане в изправност, но то е и обречено да е изключително бавно. Бабидж се хвалел на Ада Лъвлейс, че машината му ще може да умножи две двайсетцифрени числа само за три минути. Дори и да е бил прав – Бабидж не е първият технологичен предприемач, който преувеличава силно представянето на продукта си – това време за обработка би направило живо мъчение изпълнението някоя малко по-сложна програма.
Какво точно е добрата идея според Джонсън:
Добрата идея е мрежа. Специфично съзвездие от неврони – хиляди неврони – изстрелват заряд сихронизирано едни с други и идеята изскача в съзнанието ти. Новата идея е мрежа от клетки, изследващи съседното възможно във връзките, които могат да направят в мозъка ти. Това е в сила независимо дали въпросната идея е нов начин за решаване на сложен физичен проблем, заключително изречение на роман, или е елемент на приложен софтуер. Ако ще се опитваме да обясняваме как се раждат добрите идеи, трябва да започнем с отърсването си от това грешно, но общоприето разбиране, че идеята е нещо единично. Тя по-скоро е като рояк.
За книгите и четенето, и как да имате полза от идеите в различните книги:
Проблемът с асимилирането на нови идеи в покрайнините на дневната рутина е, че потенциалните комбинации са ограничени от обхвата на паметта ти. Ако ти отнеме две седмици да прочетеш една книга, докато стигнаш до следващата, ще си забравил доста от това какво ти се е струвало толкова интересно или провокативно в първата. Можеш да се потопиш в перспективата на един-единствен автор, но тогава става по-трудно да създадеш серендипни (случайни, но ползотворни) сблъсъци между идеите на различните автори. Един начин да заобиколим проблема е да си определим специални периоди за четене на дълги и разнообразни колекции от книги и есета в сбит срок от време. Бил Гейтс и наследникът му в „Майкрософт“ Рей Ози са прочути с годишните си ваканции за четене. През годината те целенасочено си натрупват камара материали за четене – много от които нямащи нищо общо с „Майкрософт“ – и си вземат седмица или две отпуск, за да се заровят дълбоко в думите, които са си набелязали да прочетат. Зареждайки се с информация само за няколко дни, те дават на новите идеи допълнителни възможности да се свързват в мрежи помежду си поради простата причина, че е по-лесно да помниш нещо, което си чел вчера, отколкото да помниш нещо, което си чел преди шест месеца.
Добър пример за хора, които стигат до успеха по най-хаотичен начин, са откривателите на структурата на ДНК:
Но ДНК не е въпрос, който може да се реши в рамките на една-единствена дисциплина. Уотсън и Крик трябвало да заемат от други области, за да си изяснят структурата на молекулата. Както се изразява Огъл, „Щом веднъж ключови идеи от идея-пространство, които иначе нямат контакт едни с други, се свържат, те започват квазиавтономно да правят нов смисъл във връзка едни с други, водейки до появата на едно цяло, което е повече от простата сума на отделните си части“. Хубавото допълнение в историята е, че Уотсън и Крик са прочути с дългите си безразборни отскачания до кафенетата и кръчмите, където разисквали идеи в много по-приятна и игрова обстановка от тази на лабораторията – нещо, на което маститите им колеги силно се мръщели. С техните слаби връзки с разнообразни научни полета и екзаптивната им интелигентност, Уотсън и Кърк си пробили пътя до Нобеловата награда в собствената си частна кафеджийница.
Джонсън отделя огромно внимание и на интернет и как законите на иновациите там се променят генерално – как софтуерни решения преобразяват света и дори привидно крайно затворени компании като “Апъл” отвътре са отворени към всичко ново и точно това ги прави от креативни по-креативни.
Просто не мога да сбера цялата книга в едно ревю, имам още десетина страници със записки, но няма да ви досаждам. “Как се раждат добрите” идеи е една от книгите, които препоръчах да се преведат на български и се гордея с нея, също както с “Псевдонауката” или “Мръсната история” на „Кока-кола“ например. Тя е ценна и вдъхновяваща, рационална и разумна, ясна и дълбока в едно.
Тази и “Черният лебед” на Талеб са двете книги, които най-много са повлияли на мисленето ми за креативността и разбирането за света.
От същия автор
От същите жанрове
