Диктаторите, които оцеляват, разчитат главно на два инструмента за упражняване на власт: култ и терор. Въпреки това култът много по-често се разглежда само като отклонение от правилото, отвратително, но маргинално явление. Настоящата книга поставя култа към личността там, където той принадлежи – в самото сърце на деспотизма.
Надявахме се някак откачените тоталитарни лидери и абсурдните култове към тях да останат в ХХ век, изключая някоя капсулирана държава като Северна Корея, която пряко да напомня какво е било и не бива никога повече да бъде. Но светът свърва пак към обожание на автократи, които охотно създават и поддържат чрез пропагандата ненакърними образи на безгрешни и всеобщо обичани лидери. И е добре още първите признаци за подобни крайности да бъдат разпознавани, защото никой от тези диктатори не се е появил в пълния си блясък на сцената, точно обратното, култовете към тях са съграждани внимателно във времето. В „Как се създават диктатори. Култът към личността през ХХ век“ Франк Дикьотер описва чрез кратки биографични очерци как някои от най-изявените диктатори и масови убийци на миналия век са изградили своите фалшиви маски пред народа – в книгата са включени текстове за Мусолини, Хитлер, Сталин, Мао, Ким Ир Сен, хаитянеца Франсоа Дювалие, Чаушеску и етиопеца Менгисту Хайле Мариам. Самите биографични очерци не предлагат нищо ново за живота на който и да е тези диктатори (изключвам двамина от горните, които съм посочил и като националност, твърде малко бях чел за тях), вместо това се фокусират в създаването на техните масови пропагандни образи. Ще се спра на някои от по-куриозните крайности в култовете към тези властници, които по своята същност са трагикомични, без да могат да скрият стотиците милиони човешки жертви, които техните чудовищни и безмилостни управления са причинили.
Мусолини например щателно репетира „определени жестове и пози“ във вилата си, където в киносалон проучва „внимателно всяка подробност от публичния си образ“. Името му се тръби навсякъде из Италия, а авторът цитира източник, който казва: „Мусолини е вездесъщ. Той е като бог. Наблюдава те от всеки ъгъл и го виждаш навсякъде“. Дори Чърчил дълго време изпитва слабост към него, на гости му идват ред популярни за времето си личности, включително Томас Едисон, който го нарича „най-велкикия гений на съвремието“. Хитлер пък отначало го раздава скромно, като сам се нарича „редови барабанчик и глашатай“ и „обикновен апостол, в очакване явяването на Христа“. Дикьотер цитира германския журналист и историк Себастиан Хафнер (вж. неговата “История на един германец: Спомени 1914-1933 г.”), според когото по-късно сред германците „повече от 90% са привърженици на фюрера“, но дебатира с това твърдение, като посочва например, че грандиозните тържества за 50-годишния юбилей на Хитлер през 1939 г. са „само фасада“. Сталин, от своя страна, избягва публичността, а дори при честванията по случай Първи май или Октомврийската революция „той почти наподобява статуя; набита фигура, възприела спокойна и безстрастна поза, с войнишки шинел и шапка с козирка. Той рядко се появява по кинопрегледите и никога не говори пред хората“. С времето обаче култът към него се развива до смайващи висини (че и до наши дни има доволно живи отгласи от него), а Дикьотер цитира следното: „не са редки случаите, когато работници пишат писма до Сталин по време на среща в Сталинския дом на културата на фабриката, която носи името на Сталин и се намира на площад „Сталин“ в град Сталинск“. Авторът разказва и за 42-милионния тираж (с превод на 67 езика!) на поръчания от Сталин „Кратък курс по историята на Всесъюзната комунистическа партия“ (Алек Попов описва огромната стойност, придавана на тази книга, в дуалогията си „Сестри Палавееви“), в която правоверната – и силно редактирана – история на болшевиките и самия Сталин е скрепена навеки. Рождените му дни пък водят до екстравагантни крайности – „В Чехословакия около девет милиона души записват имената си, събрани в 356 тома, под поздравителен адрес“. Обаче „Северна Корея с лекота надминава всички, изпащайки точно 16 767 680 подписа, които изпълват 400 обемисти тома“.
Мао също гради усърдно на литературния фронт, като поставя себе си в центъра на социалистическия реализъм: „Неговите трудове, есета, стихотворения, лекции, размисли и девизи се бълват с милиони, от евтини книги с мека подвързия до скъпи позлатени издания“. А един свидетел, цитиран от Дикьотер, казва, че „върху всяка педя празна стена трябва да има внимателно изписан цитат на Мао или възхвала в негова чест“, като „цитати украсяват външните страни на автобуси, камиони, леки коли и фургони“. Развихря се и истинска мания за значки с неговия образ (над 50 милиона само през 1968 г.), стига се до кражби на ограничените ресурси алуминий (включително от „кофи, чайници, тенджери и тигани“), а Дикьотер допълва, че „количество алуминий, отклонено от други промишлени дейности, е толкова голямо, че през 1969 г. Мао слага край на това разточителство с призива „Върнете ми самолетите!““ А от телевизията се лее само едно – образът на Мао: „В началото на 1981 г. около деветдесет процента от международните новини, излъчвани по телевизията всяка вечер, съдържат репортажи за чуждестранн семинари и конференции, посветени на Великия вож. Светът благоговее пред него“. Дикьотер цитира една абсурдна реч на Франсоа Дювалие, в която той говори за себе си в трето лице: „Ние стоим по-високо от другите тъмнокожи събратя по света, защото единствени сътворихме епохално дело в историята. Затова, без да проявяваме нарцисизъм или каквото и да е чувство за превъзходство, ние, черните в Хаити, сме убедени, че стоим по-високо от всички други чернокожи по света. Ето защо, скъпи приятели, днес ще ви разкрия, че вашият Водач е Живото Слънце за чернокожите по целия свят. Казват, че той е разпалил революционното съзнание на чернокожите в целия американски континент и цялата вселена“. А в съседна Румъния телевизията има само един канал, който излъчва по два часа на ден, а „половината от тях обичайно са посветени на дейностите и постиженията на Чаушеску“. Също: „Книжарниците са задължени със закон да излагат на витрините си негови речи, чийто първоначални скромни двутомни издания стигат в началото на 1986 г. внушителните двадесет и осем обемисти тома. Павилионите за вестници представят съкратени издания на съчиненията му, а музикалните магазини предлагат записи на речите му“, но и това не му помага да избегне познатата кървава участ. Като цяло – образът на Големия брат на Оруел бледнее пред някои от тези крайности.
„Как се създават диктатори. Култът към личността през ХХ век“ звучи като добро въведение в една много по-обширна тема – защото горните куриозни са само върхът на айсберга от всеобхватната пропаганда, която се вихри във възхвала на всеки от диктаторите в книгата. Определено има нужда се обърне внимание на механизмите на пропагандата и в наши дни, когато фалшивите новини допълват пропагадния арсенал, а пълната безкритичност на средния човек позволява да бъде убеден в невероятните качества на някой нагъл властник и след това нищичко не може да го разубеди от тая заблуда. Хубаво е да излизат повече трудове, които критично да разглеждат историческите събития и преките им паралели в наши дни – историята рядко е добър учител, но поне не бива да бъде изцяло пренебрегвана, докато едни и същи стари като света номера се прилагат пак и пак от амбициозни протофюрери.
От същите жанрове
