Искам да разкопчая адреса, да смъкна от себе си града, да стъпча пътя в краката си, да се нося дълги, празни часове по реката, да не откъсвам поглед от залеза няколко вечери поред по цял час, до последния розов отблясък върху водите, да спя, да не спя, да заспивам в странни часове. Да меря чужди градове като в магазин за втора употреба, достъпни, пъстри, без да е задължително да ги взема за себе си, столиците да ми стоят добре, пристанищата да са ми удобни, селата да ми стават.
Ех, тая лудетина Мария Донева, тая поспряла се за малко стремителна енергия, която прелива между частица и вълна, за да обърква не само учените глави, но и всички, които са попаднали в гравитационния обсег на таланта ѝ. Всички сме чели нейни стихове – знаем или не, защото изникват от какви ли не кътчета, оня ден и в хладилника намерих един такъв крехък стих, няма шега, било му по-топло, отколкото навън, видиш ли.
Разкази-хайку… има ли такива? Ако няма, Донева ги въвежда в „Как спрях да крада“. Да, сричките варират, но не с много, кратки, наситени, приплъзващи се като слънчеви лъчи през листака през лятото. Повечето игриви и забавни, някои меланхолични и вглъбени – едни леко удължени стихове, разлати по хоризонтала, а Мария е оставила да си почине любимата ѝ рима, както и най-смелия рицар понякога оставя меча настрана. А какви имена се прескачат – Томинка Гук, Еуфония Фотографска, Дългопръст Нощник, пингвинът Галилей… чудновати, забавни, луди герои, героини и геройчета се прескачат и търсят своето място под слънцето.
А то наднича от почти всеки разказ – къс лято е тоя сборник, появил се да ни припомни, че макар зимата едва да почва, ще свърши. И после никога вече няма да има зима, ако зависи от Мария. И много модерни приказки, с поука, без поука и на сполука се крият зад тая сврака, веща в древното изкуство на балансирането върху малина.
И като казах приказки… страници 32 и 33. Братя Грим палачинки да ядат. Пък.
От същия автор
От същите жанрове
