Ето, влязохме в тия проклети дни между сезоните във Висшата лига, когато се задоволяваме само с клипове с избрани моменти от предните месеци и сплетните около трансферите. Затова и най-после мога да обърна поглед назад към „Как Цар Футбол превзе България“ на Теодор Борисов, име, познато всекиму у нас – дали по линия на легендарното предаване „Минута е много“, дали по линия на спортната журналистика, сигурно и за нещо друго. Прочетох книгата още след премиерата ѝ преди два месеца, но тъкмо влизахме в предпанаирен боен режим и тя постепенно остана затрупана под куп други заглавия, неизбежно намалявам силно писането в блога, когато нуждата да излязат един тон книги изисква своето.
В своята книга Борисов събира цели петдесет истории от футболната история на България. С усет той избягва някои от най-щекотливите теми, за да не събужда така опротивялата ми фенщина, която да предизвика антагонизъм към книгата изобщо – защото когато емоциите заговорят, фактите и разумът отиват на заден план. А ако нещо личи ясно при прочита на книгата, това е прецизната хладнокръвност на автора – и чудовищното му натрупване на знания и информация. И все пак смея да кажа, че тук се крие и един от недостатъците за мен на книгата – струпването на още и още факти и по-малко на анализ, на обрисуване на обстановката, на времето, на хората, на самата същност на случващото се; все си мисля, че това сдържане от емоционална обагреност е полезно до време, но после по-скоро пречи. За пример ще дам примерно художествените истории на Иво Иванов в „Кривата на щастието“ – той също работи с истински спортни истории, но ги претворява със своя неповторим талант и ги превръща в литература. Това е другата крайност, разбира се, и за двамата може би важи малко преливане от едното към другото – и обратно.
Историите ще си видите сами, не виждам причина да ги преразказвам. Все пак трябва да се отбележат ключови пунктове като участието на българи в създаването на чужди отбори, първите шампиони, легионерите в ранните български клубове, първите скандали и тежки провали, които водят до крути мерки, забраната на спорта дори от един кмет с прекалено голям оптимизъм, Не са пропуснати първите уговорени мачове, оцеляването на играта под чужда власт, сватбите и прякорите, неизбежното съдийство, пропагандата след идването на комунистите на власт, личните на истории на големи играчи като Гунди например, европобедите, българската следа в „Божията ръка“, първите по-знакови трансфери, а в крайна сметка и неизбежното лято на 1994 г., което за мен принадлежи към полулегендарните ми детски спомени с неясна достоверност. Ама наистина ли сме правили това, което твърдят?! :Р
„Как Цар Футбол превзе България“ е първа заявка за по-мащабното хронологизиране на футболната игра у нас, която по мои лични впечатления до момента се гради главно по линия на клубна принадлежност. Теодор Борисов показва не само смайваща ерудиция, но и добросъвестност при работата с документи, умение да навързва събитията и усет към ключовите теми и събития, които задават тона на промяната. Отново казвам – с малко доза „ивоивановска“ страст в писането му според мен той ще стане още по-добър и ще плени и хора, неизкушени толкова силно от футбола – защото често историите за спорта са истории за живота в цялата му пъстрота.
Още по темата
