Преди година прочетох чудесната биография на Айнщайн, написана от вездесъщия Уолтър Айзаксън. Досегът не само с този гений, но и с неговото противоречиво и бурно време беше истинско удоволствие, затова и много се зарадвах на проекта за „Как виждам света“, сборник с ранни текстове на учения, писани преди 1935 г., но едва преди дни най-после стигнах до книгата. И мога да кажа още в началото, че имах по-различни очаквания.
По времето, когато излиза тази книга, Айнщайн е изключително популярен учен, но не е още пророкът на атомната ера – и затова и може да си позволи чудесна прямота, хумор и дори малко арогантност. Например по темата за едно женско движение, което протестира срещу идването му в САЩ, той сравнява техните вопли с гъските, които едно време са спасили Рим – определено аналогия, която в днешно време би изяла кариерата на всяка публична личност там. Всъщност текстовете в сборника са най-различни по призход, основно писма до приятели и познати, дори надгробни слова. По-важни според мен са есетата по важни теми – смисълa на живота, религията и науката, нацизма, еврейството, но те са твърде малко. Общото ми впечатление от книгата е известна хаотичност, откъслечност и наличието на твърде много текстове, които не допринасят за осветляване на възгледите на Айнщайн.
И все пак има няколко, които наистина си струват да бъдат прочетени, от тях извадих откъси, които ми направиха впечатление – защото във века на лъжите, когато злоупотребата с името на Айнщайн започва от вярващите и завърша с невежите – които са и две напълно взаимозаменяеми категории, разбира се, – да се черпи от истински негови думи е крайно наложително.
Смисълът на живота…
В каква необикновена ситуация сме поставени ние, смъртните! Всеки от нас е тук само за кратко, без да знае с каква цел, макар и понякога да си мисли, че я усеща. Но от гледната точка на ежедневието, без да задълбаваме, ние съществуваме заради другите – на първо място за тези, от чиито усмивки и щастие зависи нашето щастие, и след това за всички онези непознати за нас хора, с чиито съдби ни свързва съчувствието.
Това, което го движи…
Без усещането за задруга с хора със сходни виждания, които са обзети от търсенето на обективното и на вечно непостижимото в областите на изкуството и научните изследвания, животът би ми се струвал празен. Обичайните цели на човешката дейност – собственост, външни белези за успех, лукс – винаги съм смятал за достойни за презрение.
Неговата религия…
Именно усещането за мистерия, макар и примесено със страх, доведе до появата на религията. Знанието за съществуването на нещо, до което не можем да се докоснем, за проявленията на най-дълбокия разум и най-светлата красота, които са достъпни за нашето съзнание само в най-елементарните си форми – именно това знание и тази емоция представляват истинската религиозна нагласа. В този смисъл, и само в този смисъл, аз съм дълбоко религиозен човек. Не мога да си представя Бог, който награждава или наказва своите създания, или такъв, който има воля по начина, по който ние осъзнаваме себе си. Индивид, който оцелява след физическата си смърт, също е отвъд моите представи и не желая това да се променя. Подобни идеи се раждат от страховете и от абсурдния егоизъм на слабите души. Достатъчни са мистерията на вечността на живота, загатването за прекрасната структура на реалността, заедно с целенасоченото усилие да разберем поне частица, дори и съвсем малка, от разума, който се проявява в природата.
И на какво основава етиката си:
Етиката на човека трябва да се основава на съчувствието, образованието и социалните контакти – не е необходима религиозна основа. Човек наистина би бил окаян, ако винаги се налагаше да бъде удържан чрез страх, наказания и чрез надеждата за награда след смъртта.
Може би основният мотив в книгата е пацифистката убеденост на Айнщайн (замислете се от какво бяга от Германия) и постоянно демонстрираната му ненавист към задължителната военна служба и изобщо към агресията.
Държава, която изисква военна служба от жителите си, се чувства задължена да култивира националистически дух у тях, който осигурява психологическата основа за военната ефикасност. Наред с това тя трябва да покаже своите инструменти, грубата сила, така че те да възхитят младежите в училищата.
„Как виждам света“ е кратък сборник, който е събрал от всичко по малко, но в крайна сметка не е достатъчен за запознаване с личността и разбиранията на Айнщайн. Полезен е човек да се ориентира в логиката на убежденията му и да се „ваксинира“ срещу лъготевините, които му приписват из социалните мрежи, както и да надгради вече прочетена биография, както е в моя случай. Пък и не е малко да си прочел нещо от Айнщайн, все пак истински важните му трудове са недостъпни за нас, простосмъртните хора, за които висшата математика е някаква паралелна и недосегаема вселена.
От същите жанрове
