Прероденият шедьовър „Калуня-каля“ на Георги Божинов е съща бяла лястовица – рядко виждана, но всяка поява е повод да се изпълним с малко повече надежда и светлина. Не че този роман носи радост, напротив – той е кървяща рана, подлютена от жив, неподправен език, необуздан, стихиен талант, от смазваща реалност, от разкъсани човеци, оградени от животни, някои крадени, други просто двуноги… Но най-вече това е книга за любовта-стихия и любовта-нежност, и двете могъщи и непреодолими. И един мъж като вековно дърво, който е готов да се изправи срещу света, за да защити правдата – и да поеме в короната си светкавици и гръмотевици, да изгори цял, но да устои и да се не приведе смирен и покорен.
Право дума Деян Енев, че този роман е несправедливо забравен и че трябва да бъде четен. Действието засяга за кратко Априлското въстание, но това не е роман за него. Сал едно бастисано село става катализатор на цялата последваща драма, тежи като воденичен камък на всички, накървили се в него, като блато завлича всичко около себе си и стои като мрачен паметник на страданието. Пепелищата са по-страшни от пожарите, костите са по-обвиняващи от хиляда гласове.
„Калуня-каля“ е жив поглед от различна гледна точка, тази на помаците, на тези разпънати между корена си и религията си човеци. Главният герой – Калуньо – вярва в Аллах, но без този детайл не бихте го отличили ни като мислене, ни като начин на живот от познатите образи на българи от това време. Грижовен стопанин и добър търговец, той е натрупал имане, само рожба си няма. Божинов бавно, яваш-яваш, ни въвежда в живота му, в разбиранията му, изгражда го пред очите ни като истински човек, надмогнал на страстите си… до момента, в който среща Жена, която обръща всичко в него. Костанда не е обичайната дивна хубавица, но е предопределената нему – и тая страст пронизва книгата като острие – плътта: разкъсва всичко, нищо не устоява на натиска ѝ. Калуньо внезапно открива, че е бил наполовина човек и само с тая жена е завършен.
Но векът му е разглобен. И сам се наема с тоя дял проклет – да го сложи в ред. Мнозина от хората около Калуньо се повличат по приказките за мъст и плячка и участват в погрома над вдигнало се на бунт богато българско село. Остават пепелища и трупове. Откраднат е добитък, откраднати са деца, откраднато е достойнство, чест, морал, попилени са животи и съдби. След опиянението от слободията народът стихва и се надява да отмине по-бързо споменът, да се забрави преживяното, да му се тури пепел.
Калуньо обаче не може и не иска да остави нещата така. Той се превръща в маша, която постоянно разравя жаравата и събужда пламъка – противно на всички, които искат пепелищата да се смълчат. Сам срещу всички, насред строежа на господарска къща, изправен срещу могъщи врагове – от своята вяра, но с друго мислене, той е величав и трагичен, красив и вдъхновяващ… но толкова сам без други хора, равни нему и на негова страна. А нейде там го чака и иронията на света, на живота – най-неочакваното и нечаканото чувство, невероятното обръщане в душата и тялото. Но това ще откриете сами.
Калуньо силно прилича на герой на Айн Ранд в голяма част от книгата – толкова непоклатим е в принципите си и готовността да ги защити срещу целия свят, дори срещу бога си, ако той, през думите на имама, му е не по мярка. Но Георги Божинов вдълбочава образа му през слабостта, която го превзема във втората част на книгата – и колкото сладострастни са тия страници, толкова са истински. Мъжкият мерак няма мяра, но може да бъде подчинен на силния ум, на желязната воля и характер – Калуньо не може да бъде герой на Хайтов или Йовков, мисля си аз, той може да бъде само на Божинов и на никого друг, тая смес между воля и мекота, между нечовешко стремление и покорна нежност.
Този роман е български, но не по начина, по който го разбираме сега – това е роман за времената, когато българските земи са пъстра смес от различни народности, от съседни села, изповядващи различни вери, понякога задружни, понякога смъртновраждебни. Усетих невидима нишка, която свързва „Калуня-каля“ с „Нож“ на Вук Драшкович, но не искам да диря по-точни паралели, биха били насилени. За мен тази книга разбулва част от митовете, с които са тъпкани националната ни митология и самосъзнание, защото показва една по-различна, нюансирана картина на времето в края на османската власт, на тези земи, в които нищо не е просто и еднозначно.
Хората не бива да бъдат делени ни по народност, ни по вяра, а само по това, което им е отвътре, по действията им – дори не само тогава, когато са наложителни, а дори и тогава, когато бездействието е лесен, удобен изход и би могло да осигури мир и рахат, дори благоденствие. И все пак не спира да ме човърка отвътре мисълта – какво би станало с човек като Калуньо, ако бе дочакал Освобождението? Навярно нищо добро ни откъм едната, ни откъм другата страна.
Такава са били времената, людоедни.
