Ако вчера при Ричард Фланаган скочихме от роман от 2013 г. към роман от 1994 г., то днес правим точно обратното – завръщане в бъдещето от „Разказът на прислужницата“ от 1985 г. към сборника „Каменното ложе“ от 2014 г. И мога веднага да кажа, че сборникът ми допадна повече от романа – най-малкото заради жизнения хумор и умелата заигравка с клишетата за третата възраст, които Атууд деликатно осмива и отхвърля. „Девет лукави истории“ пише на предната корица, но аз бих казал не лукави, а дяволити, с едно хубаво намигване и позитивно отношение.
Първите разкази са в синхрон помежду си, споделят герои и описват ситуации от различни гледни точки. „Алфландия“ е името на фентъзи страна, измислена от Констанс, която се е движела на младини в елитни литературни кръгове, но успехът ѝ в този презрян жанр ѝ отрежда богатство и различен житейски път. Сега, в заника на дните си, тя общува с починалия си съпруг и се отнася към своя измислен свят като към реално място, където е затворила много от проблемите си под една или друга форма. Далеч в миналото е останал поетът Гавин, с когото тя е имала страстна връзка. Точно той е героят на втория разказ – станал е почитан класик, обект на изследвания и преклонение, а за него наставнически се грижи доста по-младата му съпруга, която е решена да остане в историята чрез него. Трагикомичните им отношения са описани с много хумор и симпатия към старика, който просто иска да бъде оставен на мира. Той с носталгия си спомня за обичта си с Констанс, но го очаква изненада в тази посока. В третия разказ пък се появява още една дама, която някога е застанала между Констанс и Гавин, и която още има какво да добави в тази отдавнашна любовна история, а и има какво да научи за годините след нея.
„Lucas Naturae“ е кратък забавен разказ за игра на природата, която кореспондира с появата на вампирския мит, хубава трактовка на класическия мотив. Следващият разказ се колебае между криминален и драматичен – един мъж с добър, макар и не твърде законен бизнес, се натъква на мъртво тяло в доста странна обстановка. И го очаква нищо по-малко от свалка с убийцата – а какво ли хубаво може да излезе от това? Следващият разказ с енигматичното име „Мечтая за Зения с червените зъби“ ми бе твърде объркан и неясен, единствен той от целия сборник не ми хареса. „Мъртвешката ръка те обича“ обаче компенсира доволно – като млад един писател лекомислено подписва договор със свои приятели, че ще си дели с тях приходите от книгата, която пише, срещу дребна битова помощ в оня момент. Само дето книгата става модерна хорър класика и години по-късно тримата продължават да печелят добре от неговия труд – невъзможна ситуация, от която изходът май е само един. Едноименният разказ, дал име на романа, е типично в духа на Агата Кристи… едно перфектно убийство, за което си има абсолютно ясни основания – а оръжието е на… милиарди години. А последният разказ, „Да изгорим боклуците“, е иронична подигравка с всички, които са неуважителни с възрастните хора и ги считат за ненужни – история за близкото бъдеще и крайностите, които една икономическа криза може да донесе, за мен тук имаше ясно намигване и към Рей Бредбъри и фаренхайтовата му класика.
„Каменното ложе“ ми напомни силно на прекрасния сборник „Само живот“ на носителката на Нобелова награда Алис Мънро – зрели, мъдри, но преливащи от енергия и присмехулна жизненост разкази. Това са истории, които наистина поемат клишетата само за да ги развенчаят, показват как зад привидното старческо спокойствие се вихрят бурни страсти, а миналото е все така живо и се преиграва пак и пак в душите им. И когато е нужно, те действат – и се борят за това, което считат за справедливо.
И ако „Разказът на прислужницата“ получи внимание заради екранизацията си, „Каменното ложе“ го заслужава заради силните, важни теми, които засяга, и писателското майсторство на Атууд. Тук вече то е недвусмислено.
Благодаря на Темз Арабаджиева за препоръката, вижте чудесния ѝ текст в „На по книга, две“.
От същия автор
От същите жанрове
