С „Камуфлаж“ се засякохме за първи път в края на миналата година, когато с Йордан Свеженов гостувахме на Александър Секулов в пловдивския „Spirt & Spirit“ по повод новоизлязлата „Анархия на три морета“. Петър Чухов беше гвоздеят на вечерта, ние бяхме подгряващата група, та след като си казахме приказката, се бях отпуснал достатъчно, за да преодолея патологичното си нежелание да внимавам в час (или на представяния) и да послушам какво има да каже човекът, който познавам почти изключително като хайкуписец. Ами имаше какво да ми каже, хареса ми това, което прочете от книгата, и си я набавих, но после дойде зимният панаир на книгата и сборникът се оказа сред огромните купчини нови книги, които се изсипаха. Един вид се прикри сред тях, но наскоро ми изскочи в ръцете при поредното пренареждане, така че ѝ дойде времето.
Да се уточним още в началото. Много, много ми допаднаха разказите на Чухов, но романа „Снежни човеци“, който обема около 2/3 от тази инак тънка книга, не можах да прочета, два пъти го начевах и просто не върви, не знам защо, няма и да диря причина. Тия 60 страници с къси разкази обаче си струват. Ясно е, че автоматично дирех късите форми, които имат собствена завършеност, разположени сред текста, пък и ги откривах, но това може да е лична заблуда – и все пак изреченията на Чухов премерено и отсечено създават един задъхан ритъм, който увлича и понася по собствено течение, образувано от безброй малки бързейчета. Личи си, че си е писал с кеф и малко нега, каквито са най-добрите разкази, които не имитират, а пресъздават преживени емоции – примерно в разказа „Парчета плат и стари струни“ на две страници е събрано цялото юношеско неудовлетворение от несправедливата подредба на света. „Обедна почивка“ е железен разказ за психопатичната същност на читателско/библиотекарското битие, в който едно убийство се случва в… Народна библиотека. „Прозорче, през което се вижда небето“ е едновременно малко просташки, но и много забавен, вариация по темата един-мъж-среща-една-жена с неподозиран край. А след като той ви е разсмял, ритъмът на сборника естествествено води към своята противоположност – „Фетишистът от партера“, който с лекота запречва бучка в гърлото.
Накратко – как инак за Чухов, впечатлен съм от „Камуфлаж“, ще следя и за в бъдеще кога ще му отпуска перото.
И ако трябва да съм пределно честен – българските книги заслужават по-атрактивни корици, защото само с арт няма да бъде привлечено ничие внимание в книжарницата. Ако не бях чул откъси от книгата от самия автор, никога не бих посегнал към нея. Да, аз съдя по кориците – и повечето читатели правят също. И за една година книгата нямаше да има 6 оценки в Goodreads, а 60. А защо не и повече – тия разкази си струват?
Още по темата
