И купестата ми тъга по теб да я подвържа в томове, да я надграждам в библиотеки

  Снощи ходих на постановката „Свалячи“ на Елин Рахнев, която ме остави с по-скоро смесени чувства, макар в началото да имаше чудесна сатира на суицидните наклонности у поетите. Когато се прибрах, се сетих, че имам негова стихосбирка от години – „Канела“. Отворих я да хвърля един поглед… и стана страшно. Напрегната, задъхана, прекланяща се пред Жената, играеща си с думи и сравнения, които звучат толкова хармонично при все привидното си разминаване. Това е танц на несъвместимости, които не живеят в едно време и не съществуват на едно място. Имах усещането, че книгата притиска гърдите ми, че я чета с някаква тежест отгоре ми, с допрян до вената на гърлото нож. Внезапните вулгарности ме вадеха рязко от текста, неприятни ми бяха, но преплетените една в друга истории си струваха въпреки тях. Не знам дали това е опоетизирана проза или поезия в прозаична форма, не ме и интересува. Това са редове, които ще чета и занапред.

Аз искам просто да умра сред прясната наркоза на дъха
ти. И после с роклята си от млеко и лен да ме завиеш някак
непотребен. Да тръгна аз по нови светове, да се разпадна аз
сред новите бардаци. И купестата ми тъга по теб
да я подвържа в томове, да я надграждам в библиотеки.
Нали затуй съм бил живял. Нали затуй съм се разграждал
в коленете ти.

Приех трептенето на миглите ти като конституция.
Диханието ти като доктрина. Това беше важно за мен. Като
първа необходимост. Като петия сезон. Като прозорец в стая.
Като бял лебед в лебедово езеро. Като естетика, на която мога
да остана верен. Като единствената възможност да покажа
среден пръст на света. Ексклузивна възможност да се усмихна.
Никога не съм се смял така. С пълно гърло. С всички зъби. Аз
един на последно раздаване. Аз – PR на аутизма и Цветаева.
Аз – дистрибутор на винилово щастие. Аз – юпи от 18 век…
За какво ти бях изобщо.

Гергана 1

Гергана, която простира слипове и чорапи на балкона и
мъжът й я потупва интензивно и тенденциозно по задника,
някога беше много красива. Ромонът на дъха й впечатляваше
природата, миглите й изтичаха в сезоните, в поречията на очите
й имаше още толкова работи, слушаше U2, четеше мъртвите
поети, бримките на чорапогащника й възбуждаха народа. Обичах
да я гледам как пресича “Графа” в късния следобед. Тълпяха се
и други хора. Но вече няма я надеждата, и няма кислород, и само
вятърът разнася мръкналото тяло на Гергана, надвесено над
слиповете на мъжа й – щастлив човек, техник в завод, потентен
и възможен за света, безкраен оптимист,
свиня, свиня…

Вижте още за стихосбирката в „Dualis“.

Снимката на книгата взех от тук: https:////siv.sofiascape.com/?p=1034