Лудите, лудите – те да са живи!
Да, лудите да са живи – лудите като Бен Голдейкър с неговата фиксация върху ровене в детайлите, нещо, което малцина могат да понесат. Лудак, който има страстта да прониква зад уж чудесните и правдоподобни данни и да открива къде в дадено изследване нещата не са наред, как то е било изкривено и какъв е всъщност резултатът от него – и как са били заблудени и регулаторните органи, и лекарите, и пациентите.
Когато излезе предната книга на Голдейкър – „Псевдонауката“ – мнозина от страстните апологети, използващи и вярващи в изчанчени диети, нутриционизма, хомеопатията, “енергийните” гривни, детоксикациите, магически природни лекове, „иновативни“ козметични продукти и прочие защитиха убежденията си с лесното оправдание, че Голдейкър е маша в ръцете на фармацевтичната промишленост, макар в книгата да си имаше цяла глава, посветена на измамите с лекарства. Още в нея лекарят и журналист Голдейкър обясни, че нещата са много по-сериозни и че Авгиевите обори на фармацевтиката трябва да се изринат до дъно. И го прави с „Капаните на фармацевтиката“ по сериозен, убедителен, документално и научно обоснован начин – шумът, който книгата вдигна при излизането си във Великобритания предизвика правителствено разследване на измамите на лекарствения бранш, което тече в момента. А още по-важното е не само, че Голдейкър посочва изумителната прогнилост на този бранш (да, да, „Това си го знаем!“, познавам реакцията на нашенците при излизане на подобни книги), а и дава подробни и ясни указания как нещата могат да се променят – и какво може да направи всеки: от обикновения човек до политика. Защото, както казва той, по отношение на здравето всички сме в кюпа – и най-богатите хора на планетата умират от болести, които е можело да бъдат преборени досега, ако фармацевтичният бранш не беше прегърнал псевдонауката и алчността в името на печалбите и не бе абдикирал от мисията си да развива науката.
„Капаните на фармацевтиката“ не е поредната конспиративна глупост, каквито разни вманиачени езотерици и екоманиаци пишат на калъп, стъпвайки върху малко на брой факти и безкрайни лични халюцинации, причинени от слънцеядство. Това е научна книга, която ясно отчита безбройните животи, спасени от съвременната медицина, и ползата, която имаме от нея – никога не сме живели по-дълго и не сме били по-здрави, независимо какви фалшиви мантри пеят параноиците, които си закриват очите пред простите факти колко средно са живели хората и от какво са умирали в предните векове. Но това не променя факта, че същата тази медицина е вече изкривена и проядена от псевдонаука – и от това резултатът е страховит. За разлика от „Псевдонауката“, в тази книга няма и грам хумор, защото тези неща не са смешни. И силно се надявам повече лекари да прочетат тази книга, защото тя е и за тях, за паяжината, в която са оплетени, вероятно без да го съзнават.
Още в началото на книгата Бен Голдейкър синтезира в само един абзац положението във фармацевтичния бранш и декларира, че до края ще докаже всяка дума от този абзац. Той е и на задната корица, но държа да го копирам и тук:
Лекарствата се тестват от хората, които ги произвеждат; чрез лошо организирани изпитвания върху отчайващо малък брой необичайни непредставителни пациенти; и се анализират с помощта на методи, които още по самата си организация са деформирани така, че да преувеличават ползите от тях. Не е изненадващо, че тези изпитвания обикновено дават резултати, благоприятни за производителя. Когато изпитванията пък не се харесват на компаниите, те имат пълното право да ги скрият от лекарите и пациентите – в крайна сметка виждаме само изкривена картина на истинските въздействия на лекарството. Регулаторните органи виждат повечето от данните от изпитванията, но само от началните етапи от пътя на лекарството, а дори и тогава те не дават тези данни на лекарите и пациентите, нито на други държавни органи. Изкривените данни след това се съобщават и прилагат по изкривен начин. През четиридесетте си години практика след завършване на медицинското училище лекарите се осведомяват какво действа от случайни приказки, от търговски представители, колеги или списания. Колегите обаче може да получават заплащане от фармацевтичните компании – често необявено, – списанията също, а и пациентските групи. Най-накрая, академичните статии, които всички смятат за обективни, често са планирани и написани от хора, които работят директно за компаниите, без да го разкриват. Понякога цели академични списания са просто притежавани от някоя фармацевтична компания. И за капак на всичко: за някои от най-значимите и отдавнашни проблеми в медицината нямаме представа кое е най-доброто лечение, защото не е в ничий финансов интерес да се провеждат каквито и да било изпитвания. Това са трайни проблеми и макар някои хора да твърдят, че са ги решили, всъщност те не са успели; така че проблемите си остават и дори става още по-зле, защото се твърди, че вече всичко е наред.
Докато четях книгата, си извадих поне десетина, че и повече страници със записки. Сега ги гледам и си мисля, че няма смисъл да пускам всичките, защото само ще разводня нещата, а те са много свързани помежду си. Затова ще пусна само няколко откъса, които дават представа какво разкрива Голдейкър, пък вие си преценете. Няма да препоръчвам тази книга на всички, както правя с – тук нещата са сериозни и самият автор в началото предупреждава, че без малко напъване на мозъка няма да се мине, защото дяволът е винаги в детайлите, а в сложна наука като фармацевтиката не може да има прости отговори и решения. Не е книга за всеки, нека е ясно.
Бен Голдейкър разнищва подробно защо липсата на първични изследователски данни минира изобщо възможността някой да поеме отговорност за фалшивите крайни заключения за ефикасността и безопасността на дадено лекарство. Говори пространно за изнасянето на изпитвания към бедните страни, където законодателството е по-слабо, лекарите са по-податливи на внушение, а хората като социален и здравословен статус са много по-различни от тези, за които са предназначени изпитваните препарати. Ето един от кошмарните примери:
Най-прословута е историята с проучването на антибиотика „Трован“, проведено от „Пфайзер“ в Кано, Нигерия, по време на епидемия от менингит. Експерименталният нов антибиотик е бил сравняван в рандомизирано проучване с ниска доза от конкурентен антибиотик, за който се е знаело, че е ефикасен. Единадесет деца починали, приблизително поравно от всяка група. Решаващо, участниците явно не са били информирани за експерименталния характер на леченията, дори нещо повече, не са били информирани, че лечение, за което се знае, че е ефикасно, е било предоставяно незабавно от „Лекари без граници“ в съседство в същата сграда.
„Пфайзер“ изтъкнал в съда – с успех, – че няма международен закон, който да изисква информирано съгласие за изпитване на експериментални лекарства в Африка, така че случаите, свързани с изпитването, трябвало да се разглеждат само от съда в Нигерия. Смразяващо е да се чуе компания да твърди подобно нещо за изпитванията на експериментално лекарство и то рикошира обратно през 2006 г., когато нигерийското Министерство на здравеопазването публикува доклада си за процеса. В него се казваше, че „Пфайзер“ е нарушил нигерийските закони, Конвенцията на ООН за правата на детето и Декларацията от Хелзинки.
Доста място е отделено на устрема на съвременната медицина към промяна на показатели, а не лекуване на болести – примерно статините, които снижават холестерола, което пък вероятно помага за снижаване на опасността от сърдечни болести (има една книга – „Голямата измама с холестерола“ от д-р Малкълм Кендрик, в която се казва и доказва с изследвания доста по-различно нещо и също не е параноична измишльотина). Гаден пример:
Дори когато не увеличават активно риска да умрете, понякога лекарствата, които успешно предизвикват промяна на сурогатните показатели, просто не променят нищо в реалните показатели, които ни интересуват най-много. Доксазосин е скъпо марково лекарство за кръвно и то сваля много успешно показанията на кръвното ви в лекарския кабинет – почти толкова добре, колкото и хлорталидонът, обикновено старомодно лекарство за кръвно, чийто патент е изтекъл преди много години. В крайна сметка било направено изпитване, сравняващо двете въз основа на показатели от реалния свят, като сърдечната недостатъчност (то било с държавно финансиране, тъй като не било в ничий финансов интерес), и се наложило да бъде спряно по-рано, защото пациентите на доксазосин били много по-зле. Производителят на доксазосина, „Пфайзер“, подхванал блестяща маркетингова кампания и в употребата на лекарството почти не настъпила промяна.
Важна и обстоятелствена глава е посветена на маркетинга на лекарства, за който се харчат в пъти повече пари, отколкото за научни изследвания за нови и по-ефективни фармацевтични средства. Голдейкър е недвусмислен:
Мащабите на тези разходи са сами по себе си любопитни, когато ги поставите в контекста на онова, което всички ние очакваме от доказателствената медицина, тоест хората просто да прилагат най-доброто лечение за пациента. Защото като се абстрахирате от усърдно насажданата вяра, че тази маркетингова дейност е напълно нормална, и престанете да гледате на лекарствата като на потребителска стока, подобна на дрехите или козметиката, изведнъж осъзнавате, че маркетингът на медикаментите съществува само поради една причина. В медицината марковата идентичност е без значение и съществува фактологичен, обективен отговор дали дадено лекарство с най-голяма вероятност ще намали болката и страданието на пациента и ще увеличи дълголетието му. Маркетингът следователно съществува единствено за да изопачава вземането на решения въз основа на доказателства в медицината.
Проблемът се задълбочава с упоритото измисляне на нови болести и внушаване на хората, че са болни и имат нужда от лечение. Често, както посочва Голдейкър, пациентите предварително са си поставили диагноза и имат очакване за лечението, което трябва да им бъде предписано – и по-точно марката лекарство, което им е било набито през телевизията. Изследване доказва това:
И така, в рамките на същото проучване още актьори-пациенти били изпратени на преглед при лекарите, но този път те излагали недвусмислен разказ за „остра реакция на стрес“, термин, с който някои хора наричат естественото човешко явление да се чувствате зле непосредствено след някакво много тежко събитие в живота ви. Това е нормална и уместна реакция на чувствата ви, макар и неприятна, както знае всеки човек с нормални чувства, и да се третира тя с хапчета не е добра идея. Но пациентите, идващи с „остра реакция на стрес“, които искали едно конкретно лекарство, все пак го получавали в 50% от случаите в сравнение с 10% от онези, които не изисквали някакво лекарство. Това е тъмната страна на тези реклами и мен като лекар винаги ме е изненадвало, когато хората казват, че лекарите принуждавали пациентите да вземат хапчета. Лекарите обикновено са симпатични хора, склонни да угаждат. И се навиват да дадат на хората онова, което те искат, а много пациенти са убедени от съответните социални процеси, действащи в техния свят, че хапчето оправя нещата. Ще перифразирам това с оглед на нещо, до което ще стигнем по-нататък в тази глава: много хора са убедени, че са пациенти.
Проблем са и отношението на медиите към наглед „чудодейни“ изцеления, които с безкритично позоваване на тях внушават на милиони, че тежки, сложни болести, могат да се излекуват с лекота. Само че пропускат хилядите, които със същите използвани методи са изгубили битката с болестта.
Личните истории са хлябът насъщен за здравната журналистика. Но отвъд желанието да се разказва за отделни „чудодейни лекове“ прозира и един по-подмолен проблем. Журналистите, като всички нас, обичат да обясняват света около себе си. Понякога обаче едно измамно просто обяснение на сложно явление може да е много въздействащо – то може да подготви читателя да приеме определено лечение, но може да промени и цялостното ни културно разбиране за заболяването.
Излизайки от пряката реклама, проблемите бъкат и в академичните изследвания и списания, които са се превърнали в рупор на фармацевтичната индустрия, вместо да бъдат коректив.
Академичната литература прелива от повтарящи се и безсистемни дискусионни статии, които са по-скоро прикрита промоционална литература, отколкото истински научен принос. Освен това тя е изкривявана и от публикации, които постоянно преформулират леченията според предпочитанията на фармацевтичния бранш. Това значи, че дори и да не правят просто реклама на едно лекарство, учените, работещи в комерсиалните области на медицината – свързаните с нови хапчета, – получават повече известност в сравнение с онези, които не разполагат с професионални автори да им вършат черната работа. Така хората, изучаващи социалните фактори, промените в начина на живот, страничните ефекти или лекарствата с изтекъл патент, биват изтикани на заден план.
Пример:
„Елзевир“, уважаваното международно академично издателство, било пуснало заради „Мерк“ цяла серия списания изцяло като рекламни проекти за тази една компания. Тези издания изглеждали като академични списания и били представяни като академични списания, публикувани от издателя на академични списания „Елзевир“ и съдържали академични статии. Но това били само препечатани статии или резюмета на други статии, като почти всички те били за лекарства на „Мерк“. В брой 2 на „Австралазийско списание за костно-ставна медицина“ например 9 от 39 статии били за „Виокс“ на „Мерк“, а 12 от останалите били за „Фосамакс“, друго лекарство на „Мерк“. Всички тези статии правели положителни заключения, а някои били доста странни, в това число една обзорна статии, съдържащи само две препратки.
Всъщност с тези цитати не съм засегнал и малка част от книгата – тя е толкова мащабна, че бегъл поглед през темите и примерите й биха заели няколко по толкова текст, а се съмнявам, че някой би го чел.
Трябва да има такива книги. Трябва да има такива смели и честни учени, които да застават срещу корпорациите и да ги тормозят. Дали нещо генерално ще се промени? Аз съм скептичен – говорим за твърде много пари. Но все пак и малко движение в по-добра посока ще е хубаво нещо. Ще се правят по-добри изследвания, ще се създадат няколко добри лекарства, човешки животи ще бъдат спасени. Ако книгата ориентира поне няколко души по-добре в дебрите на фармацевтичните капани, ще е от полза. Имам известно опасение, че точно хората, които хулеха „Псевдонауката“, ще използват нагло тази като доказателство, че модерната медицина е измама, но това елементарно заключение така и така прелива от всякакви жълти сайтове, които твърдят, че рак се лекува я с лимони, я с някой витамин, я с мед (като при превода на български металът от оригиналната лъжа се превръща в пчелен мед, но нейсе).
Бен Голдейкър бие голяма, шумна аларма, която, ако бъде чута, ще спаси милиони животи.
Аз не се сещам за по-важно нещо.
От същия автор
От същите жанрове
