Все така си спомням ясно как четях „Токио: отменен“ на една командировка преди тринайсет години – усещане за възторг от досега с изключителната проза и въображение на Рана Дасгупта, сюжетите, изковани от смесването на толкова различни култури в душата и ума му, желанието просто да му се довериш и да се оставиш на енергията на древната разказваческа традиция, която просто струеше от страниците на този особен роман-сборник. След това изненадата ми от досега със „Соло“ беше неподправена, но не оцених романа, чудя се как ли бих я възприел в наши дни, навярно много различно. И след това чакането – четох примамлив откъс от „Капитал“ в списанието „Granta: Градът“ през 2016 г. и оттогава тази книга витаеше като очакване в мен. И съм благодарен, че в крайна сметка я имаме и на български – защото това е книга не просто за мегаполиса Делхи на кръстопът, това дори не е и книга за Индия в нейните смайващи контрасти; това е реалистичен роман-наблюдение за съдбата на света, за милионите, хванати в крачка от съдбовни и страшни промени, и ширналата се бездна между тези, които са яхнали вълната, и тези, които тя залива и дори дави.
В делхийското време всичко остарява, докато още е ново, всичко гние и се разпада, преди да разцъфне.
„Капитал“ е между- и многожанрова творба, която рисува епично платно в две основни посоки – миналото и настоящето, както и кръстопътя сред „големия кипеж на разрушение и съзидание… яростното разрушаване на стария „хардуер“ в надпреварата за глобализация“ – тогава, когато домовете на стотици хиляди бедняци са разчистени брутално, за да се освободи място за нови търговски центрове и безумно скъпи жилищни комплекси. Столицата на най-многолюдната държава на планетата няма как да не е град на контрасти, на крайности, на постоянна промяна – точно нея иска да възпее едновременно с възхита и негодувание Дасгупта, като ни показва и нейната смайваща многоликост през десетилетията и дори вековете назад. Още в началото той пише: „няма друг индийски мегаполис, в който градският елит да се наслаждава на такова пасторално спокойствие – това е запазена марка на столицата. … Делхийският богаташ предпочита, когато се събуди сутрин, пред погледа му да се простират пусти, старателно подстригани морави чак до увенчаните с бодлива тел зидове“, и допълва, че „затворените комплекси, в които богатите търсят убежище от обществото, са поредното екстравагантно проявление на всеобщия стремеж към изолация“, отчасти и защото така „жителите са защитени от променливите настроения в страната.“ Същевременно това е град, в който тротоарите просто свършват в нищото, на пешеходеца му се налага „да притичва като обезумял през осем ленти автомобили“, да катери купчини боклук дори, и всеки бързо стига до решението, че му е нужен автомобил – и то колкото се може по-скъп, защото „инвестицията в превозно средство носи очевидни дивиденти.“
Всички… използват подкупи и връзки, за да получат каквото им е необходимо – виза, шофьорска книжка, бързо уреждане на правен спор, място в добро училище, включване в нечий списък с гости, и ако градът е обсебен от социалния статус, за това си има основателна причина: властта, богатството и контактите осигуряват неизмеримо по-лесен и по-добър живот.
Правенето на бизнес в Индия заема видно място в книгата – но това не го прави по-разбираемо. Дасгупта примирено посочва, че „днешният индийски бизнес изглежда като неразбираема плетеница от лични връзки и непотизъм“ и свързва това както с наследените традиции в международната търговия, така и с абсолютната и всепроникваща корупция. Тя е сякаш независим главен герой, който постоянно изскача сред действието, незаобиколима и неизкоренима, дотолкова присъща, че в един момент човек започва да се чуди дали не е изконна част от човешката природа и е напуста тази показна и преобладаващо безплодна борба с нея в западния свят. Част от картинката например са частните болници, същински „машини за пари“, където огромните заплати на лекарите са обвързани със задължението да генерират още по-огромна печалба. Към края пък авторът симптоматично описва организацията на Игрите на Британската общност през 2010 г., в които корпупцията е толкова мащабна, че първоначалният бюджет е надхвърлен четиресет пъти, поискан е процент за правилните хора от всичко (често със скандали), а като типичен пример посочва как ролка тоалетна хартия се доставя за 80 долара… а по-смайващото е, че некачествено изградената инфраструктура се руши още преди началото на Игрите.
– Някога купувал ли си си билет от гише? – обажда се Амит. – Сигурно си се чудил защо обслужването е толкова кошмарно. Нарочно. Голяма част от хаоса в Индия е целенасочена стратегия на бюрокрацията. Ако системата е ефективна, никой няма да плаща подкупи. Билетните гишета по гарите са значителен източник на неотчетени доходи.
Дасгупта се среща с богаташи, коиито работят по дванайсет-тринайсет часа на ден, никога не се отпускат, дори като са на почивка, които изкупуват огромните територии в Африка и недвижими имоти къде ли не, мечтаят за собствени самолети и яхти, едновременно с това мислят за кармата си и си имат гуру, което да им дава духовни съвети, за да им върви и в бизнеса; успоредно с тях описва и другите, които обитават улицата: „всички външни повърхности служат като огромни спални, бани и дрешници за стотиците хиляди, живеещи на открито“. Проследява и как са измислени и създадени първите колцентрове и как са се развили до важна част от индийската икономика, и как по-рано през десетилетията бизнесът и политиката са се вплели във взаимоизгодна симбиоза: „Със забраната на „официалната“ корупция, тоест корпоративните дарения в полза на политически партии, с които бизнес секторът традиционно си купува влияние по времето на Неру, бизнесът прибягва до купуването на индивиди и полага основите на така наречената „куфарна политика“. Политиката се превръща в бизнес, а бюрокрацията осигурява рамка за особено активна и оригинална форма на предприемачество.“ Това е засилено по-късно, когато Делхи става абсолютният център на властта: „При госпожа Ганди обаче едрият бизнес вече не може да си позволи да отбягва Делхи. Абсолютно всяка дейност изисква одобрения и лицензи и който не поддържа връзки с Делхи, изпада в изолация, тъй като Индира си е присвоила правомощията на щатите, за да отслаби враговете си и да съсредоточи властта в свои ръце.“
Индия „приема“ глобализацията със същите чувства, с каквито човек приема завещано наследство: със смесица от вълнение пред новите икономически възможности и усещането за смазваща болка и загуба. Да, парите ще потекат, но всичко възвишено и съзидателно ще остане в миналото, а на негово място ще се възцари само поквара.
Едновременно с това Дасгупта ни води и сред огромните поселища на хора, които се опитват просто да оцеляват и живеят ден след ден в очакване да бъдат прогонени. Дава думата на техен говорител, който казва: „Но срещу нас е държавата. Във всеки един момент могат да ни тикнат в затвора с фалшиви обвинения. Контролират всичко. Ако случайно отпуснат помощи за колонията, примерно 10 карора рупии, до нас ще стигнат само два. Единственото, от което ме е страх на този свят, е държавата. Ще се опитат да ни измъкнат всичко.“ Защото в крайна сметка симбиозата между държавна власт и богатите са ги превърнали в собствена обособена и напълно недосегаема каста. Дасгупта пише горчиво: „И действително, безчинствата на индийския елит в собствената му родина твърде много напомнят на тези на европейските империалисти от XIX в. в чужди държави. Земята се отнема по силата на авторитарен закон, хората, които доскоро са изкарвали прехраната си от нея, не получават почти никакво обезщетение, а впоследствие парцелите се продават (често на десетократно по-висока цена) на корпорациите, които целенасочено унищожават препитанието в съответния район и наемат бившите собственици, останали без поминък, като строители, миньори и заводски работници.“ И продължава със смазващите си наблюдения: „И все пак е очевидно, че бедните са огромен фактор за богатството на средната класа. Катастрофата в индийската провинция отприщва не само изобилие от домашни прислужници. Генерира и необятен резерв от работна ръка за строителните фирми и собствениците на фабрики. Трудът на тези милиони носи богатство не само на собствениците, но и на фирмите за управление и консултации, на рекламните агенции, в които работят образованите млади хора, а също така осигурява отлична възвръщаемост на фондовия пазар за минните и строителните компании, в които инвестира средната класа, строи шосетата, по които шофира, и къщите, в които живее.“ И това в никой случай не се отнася само до Индия, всъщност е обвинение към целия свят:
Голяма част от глобалната икономика зависи от отчаянието на азиатската провинция. Ако през 90-те години огромна част от световното производство се мести в страни като Индия и Китай, това е заради, а не въпреки авторитарната система, която функционира и на двете места, макар и по различен начин. „Нормалният“ буржоазен живот, независимо дали в Делхи, или в Ню Йорк, изисква огромни количества труд на закрепостени работници и е възможен само ако този труд е много евтин. В крайна сметка силата, упражняваща натиск върху индийските и китайските работници, не е класовото презрение на богатите индийци, а глобалната потребност от „ново, бързо и евтино“. Тази потребност е безпощадна и ненаситна в глада си за човешки труд. Смъртта на провинциалния живот в Азия, която засяга стотици милиони хора, се оказва така необходимият резервоар от безнадеждност, от който тази потребност черпи с пълни шепи.
Дасгупта пише и за делхийските творци, които някак неусетно са се оказали център на огромно внимание, а по-късно и са се замогнали, което е довело до това, че „хората решиха, че щом са забогатели, значи никога не са мечтали за друго освен за пари… Аз обаче ги познавах от по-рано, отпреди парите да се появят на хоризонта, когато единствената им мисъл бе как да придадат форма на онзи величествен глас, чийто могъщ зов чувахме в зората на делхийското метро.“ Авторът описва как са намерили мястото си в града, често в евтини тавански стаички, как са се превърнали в „делхийските копелета“, по думите на един изтъкнат художник от тяхната среда: хора без произход и положение, които залагат на друг вид бъдеще и в много случаи се издигат на върха“ и в крайна сметка „те са добавили цял пласт чувства и възможности към закостенелия град, а и защото са помогнали тази безплодна земя на бюрократи и имигранти да се превърне в културен център на Индия през XXI в.“ И по-късно пише, че „макар да е столица на главоломно разрастваща се, невъобразимо многочислена нация, делхийските поети го виждат като град в развалини и впрягат таланта си, за да опишат особения духовен глад, произтичащ от прерязаната връзка с миналото. Това е едновременно реалността и фантазията на Делхи: градът винаги е разрушен…“ И признава честно за собствената си творба:
Може би и тази книга, привидно посветена на съвремието, всъщност възпроизвежда същите древни литературни настроения, защото усещането ми за този град, в който всичко е така нетрайно, е за осиротялост.
Друга важна тема, която Дасгупта засяга, е отношението към жените и в семействата, и в публичното пространство. Тези семейства, които често са силно религиозни и суеверни, вярват в черната магия и астрологията, а опитите на младите съпруги да водят активен живот водят до риск от насилие и у дома, и на улицата: „това, което се случва в Делхи, е именно война: скрита, но разгърната на широк фронт война срещу жените, чиято нова мобилност ги превръща не само в символ на социалните и икономическите промени в Индия, но и в изкупителна жертва.“ Авторът търси психологическите причини за този ужас и го намира в проблемите с идентичността на индийските мъже, според които „ако семейните традиции не бъдат отстоявани ревностно, Вселената буквално ще рухне“ и неусетно се получава така, че „домашното насилие е само част от стремежа на мъжете да изкарат яда си върху младите жени, чиято неочаквана независимост и мобилност се възприемат като дестабилизиращ фактор.“
Нищо не провокира яростта на индиеца така, както загубата на контрол върху жените от семейството.
Историята е централна тема в книгата – и то история, която за мен беше практически непозната вън от няколко основни факта. Дасгупта се заравя в онзи кошмарен момент на Разделението в средата на миналия век, когато мащабно насилие и насилствени размествания на милиони хора придружават обособяването на Индия и Пакистан („съкращението е измислено от Чаудхури Рахмат Али, студент в Кеймбридж, който през 1933 г. описва мечтата си за отделна държава за „30-те милиона братя мюсюлмани, живеещи в ПАКСТАН – тоест петте северни части на Индия, а имено: Панджаб, Северозападна гранична провинция (Афганска провинция), Кашмир, Синд и Балучистан“) Среща ни с героиня, чрез която ни описва как цялата история на Делхи е написана на урду и персийски, а „след 1947 г. правителството умишлено унищожи урду, понеже бил мюсюлмански език“ и става национален език на новия съсед на Индия. „Искаш ли да унищожиш един народ, вземи му езика“, казва събеседничката на автора, и скърби по езика на Делхи, който е бил отнет, както и на според нея изчезналия дух на града, който „на урду се нарича „салика“ – изтънчен усет за красивото“. На държавно ниво от гледна точка на пакистанските управляващи пък името „Индия“ е сякаш похитено: „Наричайки себе си „Индия“, съседите се опитват да представят новородената си държава за древна, присвояват си цялата история, свързана с това име, сякаш хилядолетните съперничества за земите отвъд река Инд (реката на Пакистан!), както и всички велики цивилизации в региона, независимо дали са съществували на територията на тази нова Индия, или не, са тяхно наследство.“ А насред тези наглед теоретични спорове за вековете назад всъщност се развива грандиозен кошмар в настоящето:
В мига, в който знамената на независима Индия се вдигат над Града на градините, той е залят от стотици хиляди несретници, бягащи от ужаса на Разделението. Именно от този ужас се ражда съвременният град. Разделението на британската субконтинентална територия на нова „Индия“ и „Пакистан“ предизвиква „едно от най-големите сътресения в човешката история“. В рамките на няколко месеца 14 милиона души преминават новите граници на изток и северозапад в едната или в другата посока. Близо 12 милиона прекосяват северозападната граница, която минава на 400 километра от Делхи и разделя щата Панджаб: най-вече хиндуисти и сикхи, придвижващи се към индийската част, и по-малко мюсюлмани – към пакистанската. Тласка ги страхът от жестокостите, които ги чакат като религиозно малцинство в досегашната им родина, и действително разделянето на тези сиамски религиозни общности е съпроводено от нечувани прояви на насилие. Близо милион души загиват по време на разделението на Британска Индия – някои от глад и болести, но повечето в масовите кланета, грозните спомени за които още преследват панджабските семейства не само в Индия и Пакистан, но и по цял свят.
Дасгупта допълва, че „през първата половина на XX в., по време на изграждането на столицата на Британска Индия, населението на Делхи нараства от около 150 хиляди до малко под 1 милион. След Разделението буквално за една нощ пристигат още 1 милион нови жители и години наред прииждат още и още.“ Още по-странното е, че това насилие се приема дотолкова за срамно петно върху независимостта на двете държави, че „нито Индия, нито Пакистан пазят официални архиви за този период, не издигат паметници, не провеждат възпоминателни церемонии. Дори в личен план хората, преживели ужаса, обикновено не споделят с никого какво са сторили и какво са видели. Междувременно измислените спомени са изместили истинските, защото веригата от преживяванията, водеща до онези събития, е прекъсната. … Делхи е измъчван от катастрофа, която отказва да заглъхне, независимо колко години са изминали.“ И още по-симптоматично е това, че Делхи фактически е мюсюлманска земя и това е напълно съзнавано от безбройните бежанци, които се настаняват там, бягайки точно от исляма: „Носят пръстени и муски, за да се пазят, но продължават да гледат с ужас земята, по която стъпват. Не смеят да забият лопата в пръстта – градините им са пълни с цветя в саксии и дървета в бетонни кашпи, понеже не искат и да знаят какво може да изпълзи отдолу, ако отворят дупка в земята.“
Насилието обаче продължава и по-късно, когато през 1984 г. избухват кръвопролитни бунтове, които Дасгупта описва като дълго тляла и накрая избухнала битка между хиндуисти и сикхи. Дасгупта пише с горчилка: „За мнозина от моето поколение, които през 1984 г. са били деца или юноши, сикхските бунтове се оказаха ключов момент от съзряването, преживяване, което ни разкри истината за делхийските социални отношения. По всичко личи, кръвопролитията не са приключили с извоюването на независимостта. А този път вината не може да бъде прехвърлена на британците или на пакистанците, или на вътрешен враг. Оказва се, че изначално е присъща на града.“
В края на „Капитал“ Рана Дасгупта звучи сякаш примирен – в началото ми се струваше, че навярно ще ни срещне с крайностите на този град, от екстравагантните богаташи и окаяни бедняци, но това скоро преля в рисуване на много по-мащабна картина, в която той търси защо Делхи се е превърнал в многоликия кошер от нашето време, какво се е случвало там през колониалния период и след него, и как този град влияе и на цяла Индия, и на отношенията ѝ със съседите. А още повече – според автора той е сякаш еталон за развит глобализиран град, в който всеки воюва с всекиго за привилегии и възможности и в който победителите получават всичко – а победените биват прегазвани. Дасгупта пише силни и тревожни думи в цялата книга, но финалното кресчендо на изводите му отеква изключително силно и за мен е най-силният стимул тази книга да бъде прочетена – като предупреждение най-малкото:
Ако Делхи е интересен в световен мащаб, това не е, защото е пример за град, който е напът да достигне зрялост. Интересен е, защото вече е зрял и зрелостта му силно се разминава с очакванията. Този град, със своето разрушено обществено пространство, със своите бедняци, натъпкани нагъсто в непосредствена близост до едни от най-обширните и слабо населени градски райони в света, със своята амбициозна средна класа, която отчаяно се опитва да се измъкне от мрачния контекст на града и да се премести в по-надеждния и самодостатъчен свят на частната електроенергия и частната охрана – не е пример за изостаналост. Това е бъдещето на света.
Делхи идеално онагледява симптомите на глобализирания XXI в., при това в най-ярката им и напреднала форма. В Делхи истински разбираме – както не бихме могли да усетим в средищата на капитализма от XIX и XX в. (които още известно време ще разчитат на инерцията) – колко странна и тревожна е реалността, към която се движим.
Силно препоръчвам тази наистина различна книга, която се отличава, но и допълва други чудесни книги, които съм чел за Индия – лесно е да посоча веднага „Свещени игри“ на Викрам Чандра и „Крехко равновесие“ на Рохинтън Мистри, но и фантастиката „Река на боговете“ на Иън Макдоналд, и в нея субконтинентът е описан смайващо реалистично.
От същия автор
От същите жанрове
