Да се потопиш (че коя друга дума е по-подходяща) в толкова любима книга е особено преживяване – препрочитал съм много пъти „Капитан Немо“ на Жул Верн като дете, а се оказа и че на тия ми години очарованието не се е променило изобщо. Дори и с добавката, че този път го слушах – оказа се, че този тип разточителна на думи класика е идеалната за съпровод в колата, няма проблем да се разсееш на някое кръстовище, защото и след малко установяваш, че все така продължава прелюбезният разговор между героите или пък поредният пламенен и вълнуващ монолог на Немо.
Всъщност чак сега установих колко почти нищо не се случва в тази книга, сочена за типична приключенска литература. Като се извадят самото преследване на „Наутилус“, ловът на подводния остров, срещата с диваците, огромният бисер, стигането до Южния полюс и битката в ледовете, срещата с кашалотите и октоподите, Атлантида (единствената по-фантастична измислица от самата подводница), потапянето на вражеския кораб и още няколко на брой случки, всичко останало е всъщност една прекрасна научно-популярна книга за моретата, за обичта към природата, изпълнена с пространни научни факти и много, много класификации и изброявания на риби. Всичко друго са само вежливи разговори между кроткия професор Аронакс с буйния, но реално изцяло пасивен Нед Ланд, както и с крайно дразнещия в своето покорство Консей, както и дългите диалози на първия с Немо, капитанът реално почти не разговаря с другиго (само си спасяват живота с Ланд тук-таме), а неговият екипаж са само сенки, които почти не участват в събитията, освен като мълчалив фон (толкова по-силна е сцената, дето онзи проговори на френски в сетния си миг, ще се сетите).
Като дете не виждах това, сега го чух – и какво от това? Всъщност книгата ми достави все така огромно удоволствие, странствах почти две седмици малко по малко из океаните с електрическата подводница, преоткривах пак и пак любими сцени, очаквах да дойде драмата на полюса, защото точно тя бе оставила най-силно впечатление в мен, а сетне и страховитата гибел, към която Немо тикна своя кораб в разкаяние. И сега ще чакам търпеливо да запишат и „Тайнственият остров“, а пътем започнах да слушам „Децата на капитан Грант“, толкова ми допадна Верн, има нещо симпатично как може да преживеем пак неговото въображение по начин, който е бил извън обсега и на най-смелите му представи. Обичам, обичам тази книга при всичките ѝ особености, дано и днешните деца имат шанса да опознаят истинската магия в нея, която не се съдържа толкова в действието, колкото в средата – там, където машината на Немо е подвижна в подвижното.
