Няма съмнение, че „Калуня-каля“ на Георги Божинов беше една от Книгите на миналата година, а нейната стойност си проличава и от нестихващия интерес през тази. Приказката за нейното прераждане вече има полулегендарен характер и така е редно – малко вълшебство в наше време е нужно, за да бъде пречупена зъбатата реалност, която често дава твърде малко шансове на кое да е заглавие. За мен лично бе куриозно – но и показателно за нелепия начин, по който се преподава история на този полуостров – че срещу книгата имаше недоволство заради вярата и потеклото на главния герой, някои читатели просто не можеха да надмогнат това елементарно делене „българин, християнин = добър“ и „помак, турчин, други = лош“. А „Калуня-каля“ извеждаше точно човечността като наднационална и надрелигиозна черта, позволяваше да се надскочи това опростено и простовато в същността си мислене, даваше нов поглед към историята на тоя толкова шарена етнически и верски територия, където няма черно и бяло, няма наши и чужди, няма само добри и само лоши, каквото и да казват приказките. Но да оставим тази книга настрана за малко, макар наистина да вярвам, че тя повече настрана няма да бъде оставена, от тая съдба бе спасена.
„Караджата“ няма да буди възмущение в патриотично настроените читатели. Това е позитивно от една страна, от друга – неизбежно поставя творбата редом с твърде много други, точно това, което „Калуня“-та избягваше и затова се извисяваше (знам, че казах да я оставим настрана, но е трудно). Историята за четите на Хаджи Димитър и Стефан Караджа е добре позната, възпята, изследвана и в същността си доста митологизирана, но повечето от ключовите събития през този период преминават през подобен процес. И в това няма нищо лошо, стига познаването им да не спира само до мита, който винаги влиза в коловоза на противопоставяне на крайностите, изтъкването на саможертвата и премахване на всички смущаващи и противоречащи детайли от картинката. Именно това опростяване намирам за противно – неизбежно е, съзнавам, човешкото съзнание отсява нужното и понякога дори не забелява това, което противоречи на вече изграденото му убеждение. Затова и „Караджата“ е стойностна, защото усложнява и разбутва съградената и наглед устойчива кула на мита за двете обединени чети, които влизат на българска земя, пробиват си с бой път навътре и погиват до един малко по малко.
От комедията през драмата към трагедията. Три ясно очертани етапа гради и прелива един в друг Георги Божинов, с които постига пълно потапяне в историята на четата. В началото настроението е приповдигнато, хъшлашко, всички се чувстват герои, чувстват се част от нещо голямо, което е предопределено да катурне империята. Имат очаквания и надежди, вярват, че народът, който не познават, ще ги подкрепи от първия миг, ще ги припознае като освободители. После реалността започва да налага неумолимо своето – първите сблъсъци, бягството, жаждата, Балканът сякаш бяга далеч, а сигурността на горите му се мержелее все отвъд хоризонта. Настъпва драмата – Хаджи Димитър и Стефан Караджа правят чудеса, за да задържат четите си, да дават отпор на нападенията, да осигурят вода, още вода, повече вода, защото без нея е страшно. Трагедията няма да избяга, тя е предопределена и Божинов умело я вмъква малко по малко сред страниците, сред мислите на четниците, тия обградени като бесни псета клетници, които не срещат помощ почти отнийде.
Историята отвътре разказва Божинов. На отделните четници, на техните водачи, на селата, през които или около които минават, сблъсъците, които им се налага да приемат, местностите, които получават името си именно в тия паметни дни. В „Караджата“ читателят става един от бунтовниците – крачи уморено с тях, жаднее с тях, гради химери или изпада в отчаяние с тях. Няма миг покой и книгата се чете бързо и задъхано, всяко спиране е риск, всяко оставяне е все едно да позволиш тия нещастници да бъдат догонени и изклани. Това е магията на писаното слово, която Божинов владее – и макар неизбежно в един момент да има загорчаване от прекомерното струпване на драматизъм, на високопарни думи, на размишления за света и кривините му, това е сякаш неизбежно. Част от мита, част от нуждата за съхраняването му е на тия хора да бъдат вменени висши добродетели и умствени висоти – дали това е било наистина така, оставяме настрана, поне за тая книга („Възвишение“ на Милен Русков е по-правдива в изследването на светогледа на българите и революционерите от оня период според мен, но тук не дирим правдивост). Тук имаме двама герои – Караджата и Хаджи Димитър, и още сто двайсет и няколко подобни на тях, именувани, дарени със собствени истории от Божинов, издигнати на подобен пиедестал, дори и да няма песни за тях.
„Караджата“ винаги ще бъде споменавана след и заради „Калуня-каля“, няма лошо в това. Мисля, че ще допадне на различни читатели, примерно тези, които са расли и обичат многото историко-героични романи от социалистическия период. Но важното е, че още един роман е измъкнат от лапите на забравата. Харесва ми, че това се случва, доволен съм, че и аз давам своя дан с „Кървави разкази“ на Александър Чакъров. Малко книги могат да бъдат спасени и предадени от настоящето към бъдното, но и малко е по-добре от николко.
От същия автор
От същите жанрове
