Ден втори от Седмицата на детската книга продължава с още един герой на Астрид Линдгрен…
Ето и го и него – топпакостникът, достоен за сравнение само с Емил от Льонеберя, а по начин на мислене неоспоримо брат на Пипи Дългото чорапче. Но ако тя е щедра и сияйна, Карлсон е нагло и лакомо хлапе, което някога ме разсмиваше, а сега ме повече издразни с безкрайния си егоизъм.
Карлсон, който живее на покрива е странен герой, безспорно. Астрид Линдгрен оставя скрито миналото му, причината за поставянето на моторчето, дори и възрастта му. На практика така и не става ясно на колко точно е Карлсон – лудориите му издават дете на годините на Дребосъчето, но самостоятелността му определено сочи по-нагоре. Де да знае човек.
Карлсон е загадка – виждаме го самопрез очите на Дребосъчето и единствено в рамките на неговия апартамент и отвреме навреме на покрива в къщурката му. Какво прави през останалото време на деня (освен че спи усърдно), така и не става ясно.
Вън от тези неща, които като хлапе нямаше как да забележа, трите книжки с приключения на Дребосъчето и Карлсон са унищожително смешни. В първата част Карлсон е призрак, достъпен само за очите на Дребосъчето и всичките бели на летящия пакостник се стоварват връз неговата глава.
Разкриването на Карсоновото съществуване в действителност не обърква нещата, защото семейството на Дребосъчето решава да го пази в тайна, което като в приказките се запазва и до края, дори и след като самият Карлсон отива да разкаже за себе си във вестник, на когото се привиждат летящи шпиони. За да е интересно, в “Карлсон от покрива отново лети” и “Ето го пак Карлсон от покрива” сред пакостническата бъркотия се намесват и две уникални персони – строгата и педантична г-жа Рог, която ще попадне под кръстосан пакостнически огън, и досадният дядка чичо Юлиус (сравним по злобност само с Дон Домат от “Приключенията на Лукчо” и Мартин Силенъс в началото на“Ендимион”), който сред битките си с Карлсон ще срещне любовта на най-неочаквано място и ще смириизключителната си киселост.
Карлсон е може би най-двусмисленият герой на Линдгрен. Докато във всички други книги има ясно разделение между добри и лоши, летящият пакостник не може да бъде съвсем причислен към първите, особено при безкрайните демонстрации как е способен да преобърне всяка ситуация в своя полза, стига всички лакомства да са за него. Но може би в това е и чарът му, какво ще кажете?
P.S. В крайна сметка си има и лично обяснение защо Карлсон не ми допада – и аз съм същият лакомник, готов на всякаква словесна акробатика, за да измъкна повече чужда храна. И никой да не пипа моята!