Очакванията ми към първата книга на Феликс Палма – „Картата на времето“, бяха чудовищни, испанските медии го бяха обявили за новия Карлос Руис Сафон и това силно невярно твърдение изкриви възможността да прочета романа по нормален начин. Сега, няколко години по-късно, си мисля колко несправедлив бях към него – и се радвам, че излезе толкова чаканото продължение, „Картата на небето“, която да покаже същинския чар на таланта на този автор. За щастие, преводът е отново на деликатната Светла Христова, която одухотворява всеки текст, до който се докосне.
Първата част бе доста разпокъсана на отделни истории, което отчасти е приложено като похват и в продължението, но в много по-малка степен. Действието отвежда няколко години напред в бъдещето, когато вездесъщият Хърбърт Уелс вече почти е забравил шарадата около фирмата за пътуване в бъдещето на Гилиъм Мъри. Но скоро се оказва забъркан в нова. Честно казано, имам проблем какво точно да ви разкажа детайли от сюжета на книгата, защото отделните линии са силно свързани, при това именно в неяснотата дали случващото е реално е голяма част от читателското удоволствие. Ако ви кажа, че има марсианско нашествие точно както в романа на Уелс „Война на световете“, ще се шашнете, но пък и нашествието не е баш такова, така че остава достатъчно място за изненади.
Адски интересна ми беше една интерлюдия, която изглежда силно повлияна от „Ужас“ на Дан Симънс, наистина се чудя дали Палма е чел този смразяващ роман, защото неговата интерпретация на заседнал в ледовете кораб, атакуван от чудовище с извънземен произход е доста прилична на тази на американския писател. Там пък герой е друг велик американски писател, но няма да издавам кой, защото по много симпатичен начин испанецът издава участието му чак в края на интерлюдията.
Без да разкривам какво се случва в цялата втора част на книгата, мога да кажа, че „Картата на небето“ е много по-действен роман от „Картата на времето“ (и само се чудя какво се случва в последната част, „Картата на хаоса“). Палма така е нагласил нещата, че тази книга може спокойно да се чете и без първата, която бе видимо посветена на „Машината на времето“ на Уелс, докато тази е изцяло в посока „Война на световете“, до степен, че в протежението самият уелсов роман се пренаписва по любопитен начин. Допадна ми силно комуникацията на Феликс с читателя – той се вмъква сред действието, обръща се пряко към него, дори направи един изключително интересен обрат, който ме втрещи. Въведе един герой, даде му важно оръжие в ръцете и изключително важна задача за него… и след това просто помоли читателят да си представи какво би се случило без него. Сетне пое в тази посока необезпокояван. Чудно!
Виждам, че дори не съм ви писал за любовта. А в този роман тя е толкова важна, но и толкова аморфна. Една прекрасна линия с изненадащ герой от първата част лъкатуши през голяма част от книгата, за да отведе до ефектвен и затрогващ финал. Феликс Палма умее както да наподобява напоителния стил от предните столетия, така и да използва модерни елементи в писането си, това трябва да му се признае безусловно. Смесицата между исторически роман за Хърбърт Уелс, фантастика а ла неговата, и едновременно антиутопичност, която носеше повеи от доста други романи, прави „Картата на небето“ отличимо четиво, което носи удоволствие. И пазя все пак надежда, че и третата част ще излезе на български, макар да съзнавам колко скъпо удоволствие са тези мащабни романи.
Хубаво ревю на книгата има в „I love big books“.
От същия автор
От същия жанр
