Времето не е това, което беше, дори и за фен на филми като “Завръщане в бъдещето” в мое лице. Феликс Палма отваря двери към три рехаво свързани истории, които се преплитат нарядко една в друга, но пазят ревниво различните си тайни манипулации с времето и пространството. “Картата на времето” е роман, който спокойно можеше да бъде написан и в края на XIX век – тогава, когато главният герой Хърбърт Уелс пише чудноватите си фантазии като “Машината на времето”, “Невидимият човек”, “Война на световете”. И когато всичко е изглеждало безкрайно и възможно. И задвижвано с новото чудо, наречено електричество.
Първата история е Изкормваческата, в която Палма смесва и най-нежни чувства в романтичен стил (който мен ме изнервя, признавам), и най-зловещи страници, в които влюбеният открива любимата си, нарязана на парчета от Jack The Ripper. Тя е Мари, една от известните жертви на останалото неизвестно чудовище, и в нета има достатъчно снимки на тялото й, за да допълнят демоничните писания на Палма в тези страници. Безгръбначният благородник Андрю най-сетне е решил да се противопостави на властния си баща и да му признае, че обича проститутка, но е вече късно, твърде късно. Освен ако не се появи Хърбърт Уелс на хоризонта, с неговия сензационен роман и тайна, скрита зад него… Възможно ли е да се промени миналото и ако да, какви ще са последствията, бих написал тук най-баналному, но истината е, че Палма отива отвъд тази разигравана безброй пъти дилема.
Втората история ни запраща в Африка, където едно племе се отбранява с магия, засягаща самата тъкан на времето, а ловък предприемач успява да открадне тайната и да пренесе времеви проход в Лондон. Там започва да организира екскурзии до злокобния 20 май 2000 г., когато насред руините на английската столица се решава съдбата на човечеството в битка между оживелите автомати и последния защитник на човечеството. Скъпото удоволствие не е за всеки, но е шанс за пламенната Клеър Хагърти, която не понася своето време и намира спасение в бягството през този времеви тунел към единствения мъж, който счита за достоен – капитан Дерек Шакълтън, лидерът на човешката съпротива. Логично, нещата се объркват, а капитанът се оказва в XIX век, тласкан от желание да завладее (е, и обладае) Клеър Хагарти. Само че безстрашният капитан има проблем със страстните епистомологични писания и отново вездесъщият Хърбърт Уелс ще се намеси, сам изживявайки бурна любов чрез перото си и полета на мечтите.
И накрая, третата част забива вече тежката темпорална артилерия. Мистериозни убийства с непознато оръжие разбунват Лондон, а полицията решава да отскочи до 2000 г., за да арестува капитан Шакълтън, чието оръжие подозрително прилича на използваното. Намерени на местопрестъпленията надписи обаче карат Хърбърт Уелс да се усети, че нещата са много по-дълбоки. Злостен пътешественик във времето иска да открадне оригиналните ръкописи на “Невидимия човек”, “Дракула” на Брам Стокър и „Примката на призрака” на Хенри Джеймс, елиминирайки тримата писатели, преди да са издали творбите си. Започва една сложна игра на котка и мишка, която смесва планове в други планове, възможни бъдещета, паралелни вселени и прочие, пълна бъркотия до внезапния край.
Сега забравете всичко, което съм написал по-горе. Защото нищо не е такова, каквото изглежда, а ако е, Палма ще ви прекара през куп заобиколки, за да докаже, че и най-делничното нещо може да бъде изненадващо. Или пък вярвайте на всичко, което ви поднасят авторът и героите му – аз постъпих така и се забавлявах.
Трябва дебело да се подчертае, че Феликс Палма определено не е новият Сафон, както посочва испанската критика, по което и аз самият малко се подлъгах, признавам. Палма е много, много различен и бързо схванах това, когато преминах към втората история. Ако очаквате Сафонската изключителност, ще бъдете леко разочаровани – аз самият бях малко такъв, но се усетих, че само аз съм си виновен за тази очаквания и преосмислих овреме отношението си към “Картата на времето”.
Стилът на Феликс Палма, както написах, наподобява нарочно романите от края на XIX век – писанията на авторите, които използва за свои герои. Той е натруфен, страстен, лековерен, тайнствен и възторжен, адски богат и от това – неминуемо малко тромав. Диалозите са приповдигнати и любезни, вътрешните монолози са в изобилие, а чувствата – особено в първите две любовни истории – бликат до безкрай, което мен лично не ме привлече чак толкова. Да, и в “Сянката на вятъра” и “Играта на ангела” имаше любовни истории, но колко пренебрежими бяха те на фона на останалата част от действието – или поне аз съумявах да ги подмина лесно. Затова този стил е с нож с две остриета – може да се хареса на един, на друг – не. Изкефи ме, че по страниците дишат куп истински исторически личности като Човекът-слон Джоузеф Мерик, самият Брам Стокър и други.
Държа да отбележа и “топлия” превод на Светла Христова, която изцяло се е потопила в атмосферата на XIX век и даже очаквах да я видя в офиса да се разхожда с дрехи от епохата. Както и при трите романа на Сафон (+ “Марина”), тя задава стандарт за превод от испански език.
Опитвам се да не бъда твърде критичен към Палма, все пак това е първият му роман, докато Сафон вече има немалко творби зад гърба си. Ако го нямаше вторият като летва, навярно щях да съм искрено очарован от Палма – но фактите са си факти и не мога да ги подмина – Сафон е гигант, а Палма има още да учи. Все пак трябва да се признае, че “Картата на времето” е с класи над купищата трилъри на пазара, доста по-добра и от немалкото исторически романи, които съм чел. Критиката ми блика изцяло от сравнението с другия испански автор, след който май трудно ще харесам истински нещо друго 🙁
Изходът е един. Феликс, грабвай машината на Уелс, или пък прохода на Гилиъм Мъри, или механизмите на пътешественика във времето и прескочи двадесетина години назад, пък пусни “Картата на времето” 🙂
Пък да видим „Картата на небето“, продължението…
