Помня ясно как, минавайки покрай университетската книжарница, все се заглеждах по корицата на „Пушки, вируси и стомана“ на Джаред Даймънд, но така и не си я взех, нямам идея защо. По-късно първо прочетох апокалиптичното му почти пророчество в „Колапсът“ и чак после се потопих в теорията, която направи Даймънд известен – защо европейското колонизиране на света се дължи на фактори, трупали се в продължение на хиляди години. След това излезе и „Светът преди вчера“, която гледам в момента в библиотеката ми и се чудя защо така и не прочетох. Но още с обявяването на „Катаклизъм“ с фантастичната корица на Деница Трифонова си беше ясно, че книгата ще бъде с приоритет, защото темата – преломните моменти за държавите в криза, звучи повече от актуално.
Началото ме накара да съм скептичен. Даймънд без заобикалки признава непредставителността на държавите, които е избрал основно поради наличието на лични впечатления от тях. След това описа как работят терапевтите при лични кризи при отделни хора и въведе маркери, по които сетне трябваще да определя и действията на държавите. Това ми се стори доста самоцелно, но по-късно в книгата видях логиката му – но и ограниченията ѝ, които той охотно посочи в своите заключителни думи.
Всъщност „Катаклизъм“ може да се разглежда и като събирателна кратка история за няколко държави, за които аз лично, а навярно и повечето хора не знаят толкова много (изключвам Германия по обясними причини). В пет поредни кратки глави от по четиресет-петдесет страници Даймънд описа кризисни моменти в историята на Финландия, Япония, Чили, Индонезия и Австралия. Още с първата прикова изцяло вниманието ми, защото и през ум не ми бе хрумвало какво са направили финландците след жестоките си войни със СССР в средата на 40-те, когато дават смазващи за малка държава жертви. Как са си дали сметка, че са сами с дълга и незащитима граница срещу агресивен и неподлежащ на сдържане съсед и единственият им избор е да заровят томахавката и да се самоограничат, така че да не дразнят руската мечка. Унизително? Сигурно – за хора, които не са били прегазвани като тях и в постоянна заплаха от нова инвазия.
Япония от епохата „Мейджи“ е друг симптоматичен пример за дълбоки вътрешни преобразувания пред външната заплаха – осъзнали, че отвъдморските варвари са непобедими с традиционните методи, японците започват мащабна трансформация на цялото си общество, която ги отвежда както до успехи – срещу Царска Русия и германски колониални части, така и до погрома във Втората световна война в крайна сметка. Чили, от своя страна, без особени външни врагове, защитена от природни препятствия, води война срещу самата себе си, варварството на Пиночет е добре известно. Но как превъзмогва това минало и неговите ужаси, е поука, която си заслужава четенето. Подобно е и положението с Индонезия, чиято история ми бе напълно непозната, но и те си имат работа с агресивен диктаторски режим на двама поредни авторитарни лидери със сходни имена, които имат по-големи амбиции от морални задръжки. И в крайна сметка рядко споменаваната от когото и да е Австралия, която след Втората световна война преоценява изцяло геополитическото си положение, отдалечава се от метрополията си Великобритания, за която се е била вярно в две световни войни, и поглежда търговски към доскорошния си най-опасен неприятел – Япония. И от бяло, хомогенно и силно ксенофобско общество поема към сложната трансформация към мултиетническа и потенциално доминирана от азиатските култури държава.
Следват три не по-малко интересни глави, които разглеждат предизвикателствата пред Япония в бъдеще, а в две отделни е разгледано това, което според Даймънд очаква САЩ. Ако може да се преразкаже вкратце – ако не бъде преодолян засилващия се вътрешнополитически антагонизъм, нищо добро. Той коментира, че и в Чили никой не си е представял, че едната част от обществото ще разстрелва своите сънародници, но се е случило. Той пространно и с много болка анализира какво се случва с американското общество в последните десетилетия и търси причините за разкола в икономическото неравенство, социалните медии, които окопават хората само сред съмишленици, политическото късогледство и други.
В една финална глава Джаред Даймънд търси отговор какво очаква света в бъдеще, разглеждайки най-големите теми: ядрените оръжия, промяната на климата, алтернативните енергийни източници, социалните неравенства и други. В епилога той накратко се връща към началната си теза за приликата при преодоляване на лични и държавни кризи, за ролята на лидерите и какви изводи могат да се направят в крайна сметка.
„Катаклизъм“ е книга за света сега и за идните едно-две десетилетия. Даймънд борави с малко, но силни примери за възможностите за промяна към добро в държави, които са минали през ада по една или друга причина. Това се отнася най-вече за тотално разрушената и поделената между победителите Германия, която горе подминах набързо, защото очаквам, че всеки познава нейната следвоенна история до падането на Стената. Ученият е до голяма степен оптимист, но дали това не е наивност и вкопчване в пожелателно мислене, не мога да преценя.
От същия автор
От същия жанр
