Взех си „Каубои и извънземни“ на Джоан Виндж от един кош с намалени книги, знаех, че все ще има къде да я вмъкна – и се случи, бях между „Сън“ на Камелия Кучер и „Корените на небето“ на Ромен Гари, и двете по над петстотин странични и поглъщащи, не точно типа книга, която бих носил със себе си в метрото. Грабнах тая веселяшки изглеждаща фантастика – не съм гледал филма и нямам намерение, с идеята за малко лековато забавление, което и получих.
Историята може да я предвидите и от корицата. Един мъж, Джейк, се буди в пустинята без спомени, но пък със странно изглеждаща гривна на ръката си. Съвсем скоро хладнокръвно претрепва трима души, които го заплашват, а в близкото градче разбира, че е опасен издирван престъпник, който само една отракана мадама успява да повали. Правосъдието обаче трябва да почака – извънземни машини нападат градчето и отвличат хора (така и не разбрах защо, между другото, хранеха ли се с тях?!), а гривната на ръката му се оказва единственото оръжие, което може да причини вреди на пришълците.
Ошашавените каубои организират спасителна експедиция за отвлечените, а основното противопоставяне е между мрачен местен богаташ, Долархайд, който изисква пълно подчинение, и нарочения за престъпник мъж, който вече е изпълнен с желание да помага на хората около себе си, докато бавно си връща паметта. И пътем с отраканата мадама се сближават, както си е редно. Намесени са и апачи, които трябва да преодолеят омразата си към белите и да им помогнат, както и бандата на Джейк – ей тая пасмина трябва да спаси човечеството от извънземните, които реално само искат злато, но все пак са страховитички, нещо като Хищника в грозотията и маниерите си. И които от почти неуязвими дори на куршуми внезапно взеха да гинат като мухи от хладно оръжие, странна работа.
Натам ще да ви е ясно. Приятно забавление без капка смисъл и литературна стойност, но пък с много пукотевица и насилено морализаторстване.
От същите жанрове
