Не ни трябват много гении, защото ще почнат да ги арестуват и разстрелват.
Тежко се четат историческите романи за Съветска Русия. Много болка, безсилие и тъмнота се преплитат в съдбините на героите, в противовес на патетиката на пропагандата от периода. Затова и грабнах „Казусът Кукоцки“ на Людмила Улицка веднага след излизането ѝ, но изчаках спокойно време за нея. И макар наглед това да е типичният драматичен роман за сложни семейни отношения, много повече това е смело разгърнат роман за сирашката участ. Почти всички герои са сираци, а това в разорената от войната руска държава не е изключение, а правило. Същевременно Улицка проследява чрез героите си развитието на съветската медицина и наука в периода след Октомврийската революция и десетилетията след нея – борбата с оскъдицата, мизерните условия. Роман за пътя към създаването на живот клетка по клетка и извеждането му на бял свят – и мъката, която следва. Но и за оцеляването в непоносими условия отвън и отвътре.
Висшата безименна мъдрост се заключаваше в това, че от една-единствена клетка, образувана от слабоподвижна и леко пораздута яйцеклетка и дългонос остроглав сперматозоид с навита на спирала опашчица, неизбежно се появяваше човешко същество, половинметрово, плачещо, трикилограмово, абсолютно неразумно, а от него, подчинявайки се пак на същия този закон, се развиваше гений, мръсник, красавица, престъпник или светец…
Главният герой, професор Павел Кукоцки, е успял да се измъкне от сянката на миналото си, което го прави неблагонадежден в очите на властите. С много труд и отдаденост, с талант, който граничи с магия, той чете болката на пациентите си като книга. Но отношенията с жените му отнемат тази дарба – до момента, в който среща Елена, чийто живот спасява на операционната маса. Той я приютява заедно с дъщеря ѝ Таня и странна едноока старица с мистериозно минало, което представлява една от страничните линии. И заживяват като семейство. За разлика от много други руснаци, за тях парите не са проблем, но както на много други руснаци, те не им носят щастие. Кукоцки се е заел с тежката битка да убеди Политбюро да разреши абортите, които са били криминализирани през 1936 г., което не само води до изпращането на няколкостотин хиляди жени в лагери, но и до безброй нелегални операции, които често завършват с летален край. Тази борба го сблъсква със суеверията, с политиката, с всички лозунги, които съветската държава тръби към своите граждани и към света. И сякаш това не е достатъчно, довежда до крамола в семейството му – и се започва падението, което заема по-голямата част от книгата.
Понякога ѝ се струваше, че всички явления, както и всички предмети, могат да се опишат от три позиции – анфас, профил, поглед отгоре. Не само детайлите на танковите двигатели, но и вятърът, и болката в корема, и всяка казана дума.
Елена, съпругата на Кукоцки, живее в постоянна вина, че е оставила първия си мъж, бащата на дъщеря ѝ, който е загинал на фронта в деня, в който тя се е отдала на Кукоцки. Таня пък следва доведения си баща във всичко, без да знае, че няма кръвна връзка с него. Нейното въвличане и последващо отдръпване от науката бяха за мен най-силната линия в книгата, достойно и силно описание на смелостта, която се изисква, за да разкриваш тайните на природата. Рухването на ума на майка ѝ пък за мен бе най-слабата част, особено две пространни интерлюдии с фантазии, които накъсаха иначе стройното и добре структурирано действие.
В Академията вече се бяха примирили: репутацията на пияница беше всоеобразна индулгенция. В Русия не се отнасят към никой порок толкова снизходително, колкото към пиянството. Всички пият – и царете, и архиереите, и академиците, дори говорещите папагали…
Проф. Кукоцки не може да остане чист в държава, в която хвърлянето на кал е насърчавано от властите. За да избегне да стане доносник или да бъде принуден да защитава публично тези, в които не вярва, той се пропива – първо наужким, а сетне наистина, като истински руснак. Но продължава своите битки, които са най-важното в живота му. У дома вече не е останало много, което да го отклонява от предначертанието му в професионално отошение.
Павел Алексеевич рядко влизаше в това отделение. Според него изкуственото прекъсване на бременността беше най-тежката в морално отношение възможна гинеколожка операция и за жената, и за лекаря… Но дали пък точно тук не минаваше най-важната граница между човека и животното, възможността и правото да излезеш извън рамките на биологичния закон – да създаваш потомство не според правилата на природните ритми, а по свое собствено желание? Нима в крайна сметка тъкмо тук не се реализираше човешкият избор, правото на свобода?
„Казусът Кукоцки“ е тежък и мрачен роман, а краят му е нагледно доказателство за думите на Бил Браудър, че руските истории никога нямат щастлив край. Улицка не дава и лъч надежда. Всичко е разпад в тоя роман, от началото до края. Дори и кратките моменти на семейна радост са оцветени в алкохолни пари, а мъката и неразбирането са спътници на всички герои. Те са сираци и в умовете си, отделени в свои обособени светове. И все пак стилът на написване прави книгата много четивна (без втората интерлюдия, която направо ме отчая с дължината и абсурда си). Просто времето, в което живеят тези хора е такова, вълчо.
И пътищата един към друг са винаги прерязани.
