Кедер е турска дума, означава мъка. Някога старите турци вярвали, че когато човек умре, завещава на близките си точно четиресет мъки. По една за всеки от четиридесетте дни след смъртта. С дните и броят на мъките намалявал, но последната оставала завинаги.
Топло, хубаво, безвременно е да четеш „Кедер“ на Йорданка Белева – в него има разкази и от предишните ѝ сборници „Надморската височина на любовта“ и „Ключове“, а все още най-добрият за мен бе именно един от тях: „Внукът на човекоядката“ пак ме преряза с последното си изречение, хем го знаех, хем го очаквах. Просто е Разказ.
Много болка, тъма, но и светлина и радост има в тия разкази. Преливат леко един в друг, уж различни истории, а сякаш от един живот са вадени. Белева е деликатен писател, който вае с думите светлосенчести светове, в които пристъпваме на пръсти и напускаме пак така – внимателно, за да не пречим. Макар реалистични, зад тези герои и случки прозира магия – магията на любовта и на споделената мъка. А от двете винаги има по много – и ще са нужни творци като Йорданка, за да ги изрисуват за нас.
Този път нямам намерение да ви преразказвам сюжети, просто ще го осакатя, ако ги сумирам вкратце. Но все пак силно искам да ви препоръчам да прочетете прекрасния текст на Мила Ташева за книгата в „Аз чета“. Също и още два – на Темз Арабаджиева в „На по книга, две“ и на Емилия Найденова в „Под моста“, просто дамите имат думите за тази книга, които аз не намирам. Някъде там в мен са, но не желаят да излязат на бял свят, няма да ги насилвам.
Преживейте „Кедер“, а покрай нея отново искам да препоръчам още два прекрасни сборника – „Как спрях да крада“ на Мария Донева и „Тая земя, оная земя“ на Иванка Могилска.
От същия автор
От същите жанрове
