То, сърцето му, искаше да се слее с изгрева и веднъж завинаги да остане ей тука, ей така, над лудогорската земя.
Противно на навиците ми, не си позволих да прочета предварително нищо за „Керван за гарвани“ на Емине Садкъ. Разбира се, бях чувал за книгата добри отзиви – бих се учудил някой да не е, но когато стана ясно, че третото ѝ (илюстрирано!) издание ще е с логото на „ICU“, си обещах, че ще я прочета, пълно доверие имам в тяхното топло отношение към литературата. И си мисля, че точно така е добре човек да се среща с вълнуваща книга – челно и без очаквания, да ѝ позволи да го изненада (както на едно място в средата на книгата на едната страница героят лежи на тревата щастлив и в сладка омая, а на следващата го откриваме пребит и завързан за железопътна линия, брутален контраст), така че всъщност искам да ви приканя да не дочитате този текст, а просто да си набавите кнгигата. Да, спрете да четете – книгата си заслужава, а дважди повече си заслужава да я оставите да ви изненадва така, както е написана, без дозатор, без излишно окастряне, без ясна рецепта какво трябва да бъде включено в нея. И точно затова се е получила така добре.
Садкъ ни отвежда в един безименен град някъде в Делиормана (лесен за идентифициране по споменатия бегло фаянсов завод), където няма значение дали пътуваш половин век напред или назад във времето, няма отлика, както красиво е написано в началото. Срещаме учителя Николай Тодоров, който негодува срещу всичко около себе си („В този град нито можеш да умреш на спокойствие, нито можеш да живееш на спокойствие!“), приема се за жертва на обстоятелствата и на самия себе си („Какъв затвор на времето е тази къща! Какъв затвор за себе си съм аз.“) С трагикомична наслада авторката ни въвежда в един обикновен ден от неговия живот, увенчан с мъкнене на тежка щайга с винилови плочи, спазарена евтино на пазара, и където вечерта едно негово постижение ще бъде окарикатурено с любимото занимание на провинциалния живот – бурен банкет. Там, в този така обичан от народа момент, Николай стига своя предел на търпимост – и поема на анабазис (като оня на Швейк), където му видят очите.
И там, отвъд, избягал в живота, ще преживее всичко, което до момента е пропускал. Пред него се стелят и свободата, и слободията, гостоприемството и утехата, циганската екстатичност, фокусирана в една грандиозна сватба, поредица от колоритни образи като Барона от село Ало-ало, красивата циганка Бинназ, която примирена вече не вярва в спасението, библиотекаря Кафката, слепия гениален музикант Мелека, а да не забравяме и двамината, заслужили свои части в книгата – Мила, събирачката на загубени артефакти, и Горския, който трябва да спасява Николай не ако, а когато е нужно. Всичко това – сред вмъкнати животоописания на провинцията от фиктивния внук на Феликс Каниц – Филип Каниц, който вещо вади наяве скритото там, сред Лудогорието.
Последвайте Емине Садкъ в тая история, понесете се по вкусния ѝ стил, изпъстрен и със сполучливи извайвания („дремеше напрегнато, караулно на дивана“, „дядо Емин, омастичен, едва стоеше прав“), следвайте гарваните, които заместват петиците в броя на страниците. Това е книга със собствен леко грубоват стил, който особено ми хареса именно с това, че не е изкуствено загладен – тук наблизо можеш да разбереш, че и ти като даден предмет „подлежиш на спасение“, да се сепнеш от едно внезапно „Дейба“, да се потопиш в красивото всекидневие на Гълъба от Дурач и дори, ако като мен си имал досег с по-забавната част от културата ни, ще се носиш по страниците и със саундтрака, включващ нишови хитове като „Шест без десет“, будещи гороломни емоции в сърцата на някои герои. По тия страници се пее от душа, та дори и фалшиво. И от безразличието до любовта до омразата има минута отстояние.
Защото в крайна сметка „докъде може да докара човек смелостта“, ако не до пречудати преживелици, а понякога и просто до под кривата круша? Един човек преживява пълна трансформация по тия страници, но в крайна сметка и той подлежи на спасение, дори да е от самия него си и ограниченията, които си е поставил като един вид неволно поет семеен дълг. Мисля си, че за „Керван за гарвани“ би отивало и заглавието на последната книга на Александър Секулов – „Възхвала на провинцията“, а в нея открих и гордото достойнство на живота далеч от столицата, описан в книги като „Шлеп в пустинята“ на Людмил Тодоров или „Омбре“ на Емил Тонев.
И най-хубавото е, че можем да очакваме още книги от Емине Садкъ, и си мисля каква нужда имаме от такива гласове – някак дрезгави, малко сопнати, не твърде подредени и премерени, нещо като стихийния джаз в писането на Виктор Пасков.
От същите жанрове
