Ето защо си струваше да убиеш света.

Роуз стана и той за миг зърна кожата на бедрото ѝ под подгъва на роклята; внезапно го бодна сексуално желание, обърка го, беше като болест. Това в края на краищата се случваше с мъжете – задушната стая, будните деца, друсането на другото легло в събота вечер. Нима нямаше изход? Никъде? За никого? Ето защо си струваше да убиеш света.

  Преди години се забавлявах много с „Пътешествия с леля ми“ на Греъм Грийн, но сетне го опознах и откъм сериозната му страна с „Комедиантите“ и „Тихият американец“, особено последната е сред най-добрите антивоенни книги, които съм чел някога. „Кеят на злото“, от своя страна, е нова трактовка на дилемите от „Престъпление и наказание“, един отглас от годините точно преди Втората световна война, когато облаците се сгъстяват и младите нямат бъдеще пред перспективата да бъдат погълнати от зейналата паст на милитаризма. И бързат, бързат, бързат да светят, да горят, да изгарят. Роман за гангстери и подражатели, за осакатени деца и недеца, за невъзможна любов и лекотата на отнемане на човешки живот – и тежестта да се живее след това.

   Мафиотите владеят всичко в Брайтън – и в реалността, и в книгата на Грийн, основана на поредица истински убийства в крайбрежния град. През призмата на покварата авторът рисува мрачен, безнадежден и някак лепкав свят, в който всички се движат на забавени обороти, а мислите им се лутат като затворени в чаша мухи. Далавери се въртят, фалшивият блясък на богатството мами мнозина да стигат до крайности, а един обречен мъж броди по улиците и отчаяно се стреми да не остане сам нито за миг, за да не бъде бастисан. Неизбежното все пак идва и неговият край дава началото на края за мнозина други. В който една екстравагантна жена от скука се втурва да търси никому ненужна истина, в която едно хлапе се опитва да се отърси от всичко човешко в себе си, а едно наивно момиче – от тези, които визуализираш само в черно-бяло от стари филми – търси спасение от всичко около си в отчаяна и неразбираема за никого освен нея самата любов. Един тъжен танц на обречени, които се движат плавно към пропастта, която ги огражда отвсякъде, в крайна сметка няма толкова тела, с които да бъде запълнена.

   Брайтън само по себе си е главен герой в романа – с кръчмите си, с жителите си, с покварата и трескавото желание за бързо живеене, за спешно преследване на вменени отвън мечти, на откъсване от всяка задръжка и бунт срещу родителите, които са създали още една поколение, но са го оставили да се лута.  Греъм Грийн събира две противоположности – младо момче, което отнема всичко човешко от себе си, като отнема животи, и момиче, което е цялото сърце, една чиста обич без съмнения и очаквания, едно постоянно пиянство на емоциите, непомрачавано от разум и трезва преценка. Две лутищи се същества в свят, който не им предлага никаква опора.

  „Кеят на злото“ е угнетителна приказка за баналната природа на злото и за бързия живот като на еднодневки. Греъм Грийн започва наглед лековато своята история и постепенно подлъгва читателя все по-навътре в една почти сюрреалистична реалност, в която кръвта е като нарисувана, смъртта – сякаш наужким, а изкуплението е някаква измислица за глупаци. Важното е тук, сега, на мига, а всяко действие ражда не противодействие, а следващо, още по-крайно и отчаяно действие, една неспирна въртележка от грешки и човешки, твърде човешки жертвоприношения за фалшиви идоли.