Запознаването ми с Дейвид Брин започна отзад напред – прочетох първо „Битие“, а после и поредицата за Ъплифта, и в двата случая останах впечатлен. Наскоро в едни кашони за 5 лв. ми попадна и „Килн хора“, нямаше как да пропусна. Шантава книга, която всички фенове отдавна са чели, затова и няма да се разпростирам излишно върху нея.
Близкото бъдеще, в което технологията за създаване на глинени големи е променила революционно социалната и икономическата сфера. Различни по качество двойници се изпичат в ранната сутрин, впечатва им се съзнанието на човека, комуто са нужни, и придобили отведнъж всичко, което той знае, поемат да вършат конкретните задачи. Трайността им е едва 24 часа, а натрупаните през това време спомени трябва да бъдат предадени преди да са се разпаднали – иначе техният създател няма да може да научи какво са правили. Един частен детектив – Албърт Морис – силно се осланя на своите дубъли, нещо нормално за времето му, а опасните му разследвания често ги вкарват в доста… хм… проблемни ситуации, сред които унищожението е винаги наблизо. Неизбежно, детективът е набутан в мащабна конспирация, развиваща се на няколко нива, и започва бясно преследване, в което подробно се изследва едно полудяло общество, което се лашка на ръба на рухването.
Силната страна на книгата е, че Брин движи действието през очите на няколко дубъла на Морис, всеки от които има специфични способности. Така едновременно се развиват няколко лъча на действието, като се изисква внимание към това кой в какво се е забъркал, какво е научил и какво още му е непонятно. Авторът се справя блестящо с това нелеко балансиране, като успява да вмени страхотна индивидуалност в тези големи, без да се притеснява да убие зловещо някои от тях, какво по-забавно от това да можеш да пречукаш по крайно гаден начин главния си герой, без това да ужаси негово величество читателя?
„Килн хора“ е забавление, което си струва четенето. В книгата го има тоя приключенски дух, който толкова харесвам, история, която е щателно обмислена и написана така, че да носи удоволствие, а не само да смайва с технологични идеи и изследване на промените в обществото. Това е от книгите, които напомнят за изначалната функция на фантастиката – да забавлява чрез отразяване на реалността в криво огледало.
Още едно мнение има в „Палатков лагер за пингвини“.
От същия автор
От същите жанрове
