„С дължимото уважение към Кисинджър, той е най-коварният човек, когото съм срещал.“
Шимон Перес
Иска ми се да започна с цитат от книгата на Хенри Кисинджър „Възстановен свят“ от 1957 г., който е дотолкова актуален, че може да е написан вчера: „Всеки път, когато мирът в смисъл на избягване на война е основната цел на една сила или група от сили, международната система остава на милостта на най-безмилостния ѝ член.“ Именно заради този тип прозрения американският дипломат остава една от най-известните и влиятелни личности на миналия век, а точно тези дни четох и анализ, според който се наблюдават признаци, че неговият стил на realpolitik отново се прилага – но каква е точно тя, това може да опише като никой друг големият биограф Уолтър Айзъксън. До момента от него съм чел мащабните му животописи за Стив Джобс, Алберт Айнщайн и Леонардо да Винчи, а след като споделя този текст, ще започна и книгата му за Илон Мъск, но определено трябва да се отбележи впечатляващият размах и дълбочина, в които влиза той в историята си за живота на Хенри Кисинджър. Важно е все пак да се отбележи, че тази книга излиза в оригинал през 1992 г., в един много различен свят, така че сама по себе си тя е документ и на епоха, която от наша гледна точка изглежда наивна и оптимистична до глупост, когато се вярваше, че е дошъл краят на историята и големите световни конфронтации са вече в миналото. Но най-вече това е хроника на управлението на една държава и нейната противоречива външна политика – и може да се каже, че немалко от тези страници са смайващи с прямите описания на хаоса, дребнавостите и човешките слабости, които определят посоката на действие на една от двете свръхдържави в периода. И по-странно е, че до голяма степен тези действия са успешни според текущите предизвикателства – в крайна сметка очевидно оценката на историята в такъв случай би трябвало да е положителна.
В началото Айзъксън оформя основното си послание така: „Твърдя, че Кисинджър е един от малкото реалисти – като контрапункт на идеалистите, – който моделира американската дипломация. Той е майстор на този подход. Има чувство за баланс на силите, сферите на влияние и отношенията в рамките на политиката на възможното. Блестящо изгражда триъгълна структура с участието на САЩ, Русия и Китай и тази структура запазва възможността Америка да е силна и да има глобално влияние и след поражението във Виетнам.“ И допълва вече по-личната гледна точка: „Според мен той не подкрепя напълно тезата, че отвореността и хаотичността на американската демокрация придават сила, а не слабост на външната ѝ политика. При сенчестото управление на Никсън той обича твърде много секретността и силно се нуждае от нея.“ Но как се стига до тези констатации – ей това си заслужава да се прочете в детайли в книгата – а надолу ще се опитам да засегна бегло някои от по-важните моменти, макар предварително да знам, че няма как изчерпателно да обхвана мащаба на изследването на Айзъксън.
Първата глава е посветена на израстването на Хайнц Алфред Кисингер е нацистка Германия, откъде той и семейството му бягат, когато е на петнадесет години. В онзи период той проявява огромна любов към книгите: “Той се изолираше – спомня си майка му. – Понякога не излизаше достатъчно навън, защото се изгубваше в книгите.” Бягството им през 1938 г. спасява животите им, но според Айзъксън травмите от този период завинаги белязват характера на Кисинджър и се проявяват пак и пак, за добро или лошо, през целия му живот: „Не е чудно, че детските преживявания на Кисинджър също така насаждат у него дълбоко недоверие към другите хора. Той има маниера да се самоподценява и се шегува с прочутата си параноя и усещането си, че хората винаги заговорничат срещу него.“ Интересни са преживелиците на Кисинджър и в американската армия, където той постига високи оценки на тестове за професионални способности и е включен в програмата за специализирано обучение на армията, което му осигурява постъпване в колеж на държавни разноски вместо да тренира с пушка в ръка. Там негов ментор става Фриц Кремер, друг германец, който му осигурява полезни контакти и работни позиции, както и го насърчава да следва в Харвард. По-късно той казва скромно следното: “Моята роля не беше да открия Кисинджър! Моята роля беше да накарам Кисинджър да открие себе си! … Познанията на Хенри за историята и уважението му към нея доведоха до неговото благоговение пред реда. По душа той е консерватор. Разбираше, че дългът на държавата е да пази реда.“ Айзъксън описва по вълнуващ начин и как Кисинджър се завръща в родината си, карайки америкаски джип, а в крайна сметка се оказва в корпуса за контраразузнаване, който ръководи военната окупация и това му спестява нуждата някога да стреля. Част от задачите му са да открива нацисти и тогава прави откритие, което си заслужава да бъде отбелязано: „Бях изненадан, защото бях останал с впечатлението, че всички от Гестапо са чудовища. Оказаха се предимно нещастни малки бюрократи, които нямаха търпение да ни сътрудничат.” Пак от този период е неговото наблюдение за това кои оцеляват в концлагерите и какво им коства – в свое писмо Кисинджър пише:
Те са били не само мелници за смърт. Те са били и полигони за изпитания. Тук хората са полагали усилия и в известен смисъл са се борили за оцеляване, като залогът винаги е бил не по-малък от живота, а най-малката грешка е била фатална. Мръсотията, принудата, унижението са такива, че човек е трябвало да притежава необикновени сили, както психически, така и волеви, за да иска просто да оцелее. Интелектуалците, идеалистите, хората с висок морал не са имали шанс… Веднъж взето, решението за оцеляване изисква толкова силна посветеност, каквато е непонятна за вас, защитените хора в Щатите. Подобна посветеност на постигането на една цел не се спира пред никакви ценности или морални стандарти. Човек е могъл да оцелее само чрез лъжи, трикове и като придобие някак си храна, за да напълни корема си. Слабите, старите не са имали шанс.
Айзъксън акцентира на извода си, че това писмо „засяга тема, която ще се повдига през цялата му кариера: напрежението, което често съществува, поне според него, между морала и реализма. Оцеляването, отбелязва той, понякога изисква незачитане на моралните стандарти, което е “немислимо” за водилите “защитен” живот. Кисинджър противопоставя студения реалист, който оцелява, на “хората с висок морал”, които в брутални ситуации нямат никакъв шанс. В по-късните години Кисинджър понякога отъждествява акцента върху морала със слабост. Когато пише за жертвите на концентрационните лагери, той може би описва себе си: “Те са видели човека от най-злата му страна, затова кой може да ги обвини, че са подозрителни?”. А след това авторът допълва: “Армията не само му помага да се американизира, но и го прави корав. Несигурността му все още е налице, но сега има твърда черупка и аура на увереност, произтичаща от това, че е оцелял във войната и е бил успешен в командването. Увереност, съжителстваща с несигурност, суета – с уязвимост, арогантност – с жажда за одобрение: противоречията, наслоени в личността на Кисинджър като млад мъж, ще се запазят през целия му живот.“
Понякога се опитва да бъде едновременно самоунищожителен и самовъзхваляващ се. Когато отива на бар мицва на сина на израелския посланик Симха Диниц, след като става държавен секретар, някой пита дали това не е много по-различно от собствената му бар мицва в Германия почти четиресет години по-рано. “Рибентроп не дойде на моята бар мицва”, отвръща Кисинджър.
Интересно е да се проследи изграждането на ума на Кисинджър в Харвард, неговата амбиция и умение да се свързва с известни хора – наприер чрез създаване на едно списание, финансирано от различни фондации, което му „дава възможността да общува с влиятелни държавници, професори и журналисти“. Айзъксън обяснява успеха му така: „Въпреки че плаща само 100 долара на статия, открива, че видни хора са били поласкани да бъдат поканени да пишат за базирано в Харвард академично списание, дори и такова, което до голяма степен ще остане непрочетено.“ В този период той задълбава и научните си интереси в историята, силни отгласи от които ще го следват и в политическата му кариера. Тук той изгражда твърдението си, че „дипломацията трябва да се отделя от моралистичната и агресивна загриженост за вътрешната политика на други нации. Стабилността е първостепенната цел на дипломацията. Осигурява се, като държавите приемат легитимността на съществуващия световен ред и когато действат въз основа на националните си интереси; застрашена е, когато нациите се впуснат в идеологически или морални кръстоносни походи.“
Влизането му в политиката не предвещава в каква иконична фигура ще се превърне. Айзъксън проследява как младият учен гравитира около „периферията на властта“, както е нарекъл главата за седемгодишния му период, в който се намира в близост до Джон Кенеди, Линдън Джонсън и собствения си покровител Нелсън Олдрич Рокфелер. Кисинджър пише по-късно: “Изразходвах енергията си в предлагане на нежелани съвети и по време на редките ни срещи излагах пред президента Кенеди заучени трактовки, които, дори в малко вероятния случай да събудеха интереса му, не му вършеха работа”, а Айзъксън допълва: „Урокът, който научава, е, че един президент не се нуждае от много хора, които да му казват какво не може да прави; по-добре е да си един от тези, които му казват какво може да направи, или поне да предлагат подходящи алтернативи.“ И скоро ще получи тази възможност, след като малко по малко успява да привлече внимание към себе си независимо от това, че е „просто младши преподавател с незначителен стаж като средно ниво държавен консултант“. Айзъксън казва, че „през този период Кисинджър усъвършенства философията на политиката на възможното, която е в основата на неговия подход към външните отношения. Един от основните му принципи е, че влиянието на една нация зависи от представата на света за нейната сила и колко склонна е да използва сила.“
И времето да започне да прилага на практика тези си идеи идва с идването на власт на президента Ричард Никсън – имената на двамата ще си останат неразривно свързани и Айзъксън отделя огромна част от книгата точно на този ключов период, който превръща Кисинджър в звезда от глобална величина, докато умело и пословично перфидно навигира външната политика на САЩ сред драматични години и събития. Поканен е да бъде съветник по националната сигурност (важно е да се отбележи, че е предпочетен за висок държавен пост пред покровителя си Рокфелер), първото му впечатление от Никсън е всичко друго, но не и позитивно, но той намира път към сърцето му, дори с цената на силна доза подлизурство. Айзъксън цитира Джон Ерлихман, който казва: “Той беше раболепен по природа. Ако Никсън направи възмутително изявление, вместо да си мърмори под носа и да се взира в тавана като мен, Кисинджър нетърпеливо се включваше с: “Да, г-н президент, Вашият анализ е абсолютно точен и със сигурност много задълбочен.” С времето Кисинджър „става любимият сътрудник на Никсън“, а авторът пише, че „в продължение на година Кисинджър и Никсън разговарят пет или
шест пъти дневно, лично или по телефона, понякога в продължение на часове.“ Айзъксън пространно описва събитията в този период – дейността на двамата като съконспиратори, тайните бомбардировки в Лаос и Камбоджа, малката лична империя, която Кисинджър започва да гради в рамките на администрацията, като не допуска никой друг до Никсън, подслушванията, които се извършват дори върху близките до него и президента сътрудници, и в крайна сметка тайните бомбардировки и нахлуването в Камбоджа, които още повече нагорещяват обстановката. Всичко това са действия, извършени скритом от обществеността, а някои и на ръба на закона, а Айзъксън описва как и при предишни администрации е имало оторизирани подслушвания, но никога на собствените сътрудници с помощта на ФБР. И обяснява: „Подслушването отразява желанието на Никсън и Кисинджър да разберат какво кроят техните помощници зад гърба им – съвсем естествено изкушение особено за двама души, страдащи от лека параноя. Да се подслушва какво казват другите – колеги, подчинени, съперници и врагове, – дава опияняващо усещане за сила, изкушаваща хора, дори по-придирчиви към етиката от Кисинджър и Никсън.“
Най-важната задача на Кисинджър е прекратяването на невъзможната за спечелване война във Виетнам, за което не пести време и усилия, но и при което извършва ред действия, които могат да бъдат силно оспорени от морална гледна точка. Още по-сложно е според Айзъксън е „създаването на рамка за справяне с поствиетнамската епоха на ограниченията. Нацията, която исторически се колебае между прекомерната намеса и прекомерния изолационизъм и която показва признаци да реагира на Виетнам, като отново се насочи към него – се изправя пред предизвикателството да тръгне по среден път. Кисинджър смята, че за постигането на тази цел САЩ трябва да оформят цялостна рамка на глобалния ред, като създадат триъгълен баланс със Съветския съюз и Китай. След това САЩ биха делегирали на определени съюзници отговорността да защитават техния регион срещу комунизма. Това е идеята, която скоро ще бъде наречена “доктрината Никсън”.“ Айзъксън пространно описва тригодишните тайни преговори между Кисинджър и северновиетнамците, с което до голяма степен излиза от сянката на президента.
Като високопоставен супердипомат – първо в Париж, след това в Пекин, Москва и Близкия изток – той може да покаже усет към драматична дипломация и креативната манипулация, които го правят най-известният държавник на съвременната епоха.
Има един много интересен момент, върху който Айзъксън акцентира: „Историците подхождат към света по естествен път неестествено, като изолират конкретно събитие или криза от неговия контекст, анализират го и след това преминават към следващото, дори всички те всъщност да са били преплетени. Например в мемоарите на Кисинджър за сирийската инвазия в Йордания, откритието, че съветският флот е базирал подводница с ядрени ракети в Куба, посещението на израелския премиер Голда Меир в Белия дом, решението да се нареди на ЦРУ да блокира встъпването в длъжност като президент на Чили на Салвадор Алиенде и представянето на новия мирен план на Виетконг се обсъждат в пет различни глави, разпръснати в около 350 страници, въпреки че всичко това се случва в една и съща седмица през септември 1970 г.“ За намесата в Чили Кисинджър отново демонстрира своето умение да „разглежда националните интереси на Америка като първостепенни, а моралните въпроси относно суверенитета на другите страни като второстепенни“, а много по-тежка вина носят с Никсън и за дестабилизирането на Камбоджа и последвалото потапяне на страната в невъобразим кървав кошмар от червените кхмери. Или как изолират Южен Виетнам по време на преговорите с Виетконг, за което трудно може да се намери достойно обяснение.
Разбира се, не може да се отрече огромният успех на Кисинджър и Никсън в пробива в отношенията с Китай – или както авторът пише: „създаването на стратегически връзки с комунистически Китай е може би най-значимата и благоразумна американска външнополитическа инициатива след плана “Маршал” и създаването на НАТО. Както за Никсън, така и за Кисинджър това е смел и в много отношения брилянтен поврат, драматичен удар, който според по-уравновесената по-късна оценка на Кисинджър “трансформира структурата на международната политика”. Това изцяло променя динимиката на сложните отношения със Съветския съюз и Кисинджър самодоволно обяснява резултата така: “Да накараме двете комунистически сили да се състезават за добри отношения с нас, можеше само да е от полза за каузата на мира. Това беше същността на триъгълната стратегия.” Айзъксън описва подробно как протичат тези преговори и как се отразяват те на репутацията му, превръщайки го в истинска международна знаменитост. “Суетата на висок пост никога не може да бъде напълно отделена от възприятието за национален интерес“, признава Кисинджър. И това неизбежно води и до първите пукнатини в отношенията му с Никсън, които ще доведат до още много противоречия и драми, приличащи понякога на истинска сапунена опера, но по това време Кисинджър е вече на нов пост – този на държавен секретар, което го води до нови висини.
Можеха да ми простят, че съм евреин и държавен секретар, но не и за това, че съм евреин, държавен секретар и женен за висока, руса англосаксонска протестантка.
И май няма по-висока от тази да получиш Нобелова награда за мир заради споразуменията за Виетнам, но според Айзъксън „Кисинджър, изглежда, чувства неудобство от наградата. Макар и поласкан, той решава да не я приеме лично, а вместо това изпраща американския посланик в Норвегия. Той тихо дарява своя дял от парите на Обществения тръст на Ню Йорк, за да бъдат създадени стипендии за децата на военнослужещи, загинали във Виетнам. И когато две години покъсно Сайгон пада в ръцете на комунистите, той пише на Нобеловия комитет с предложение да им върне наградата и парите. Предложението е отхвърлено.“
От изключителен интерес поне за мен бе проследяването на неговата трескава дейност по време на войната на Йом Кипур, когато Египет и Сирия изненадващо атакуват Израел през 1973 г. Неговата роля е решителна, но в никой случай изцяло проеврейска, както може да се очаква наглед. Акцентът на усилията му всъщност се изразява в това да предотврати увеличение на влиянието на СССР и да защити ролята на САЩ в региона и точно това прави блестящо, за да се стигне до положението, за което пише Айзъксън: „В продължение на месеци всяка държава в региона смята, че Съединените щати са водеща сила там, а Кисинджър става въплъщение – и в много отношения причина – за това нарастващо влияние.“ Авторът цитира бившия израелски министър на отбраната Ицхак Рабин, който казва: “Той създава вид лична връзка, един вид интензивна връзка, която принуждава хората по някакъв начин да му бъдат предани.” И най-странното е, че най-добрата такава връзка Кисинджър създава с Ануар Садат от Египет. В крайна сметка ролята му е важна и за постигане на разбирателство там, където има само омраза, но и за успокояване на духовете у дома:
В допълнение личната мистика и театралното шоу, които Кисинджър създава чрез своите дипломатически совалки, изпълняват определена цел у дома. Той кара външната политика да изглежда вълнуваща и ангажираща, особено в контраст с мръсотията на вътрешната политика. Също така, в период на депресия след Виетнам, успехите на совалките му служат като драматични демонстрации, че участието на Америка във външните работи може да бъде добро за света. Подобно на тристранните отношения, които той създава с СССР и Китай, тази силно видима противоотрова срещу загубата на доверието на нацията се вписва в основната цел на големия замисъл на Кисинджър: избягване на неоизолационизма, който иначе би завладял Америка след войната във Виетнам.
Айзъксън описва с доста драматични краски оттеглянето на Никсън от властта и как Кисинджър е принуден от отиващия си президент да се моли на колене, което не му е никак привично, след което споделя: “Нищо, през което съм минал, не е било толкова травмиращо”. Интресно е, че през този период и върху него, както върху Робърт Опенхаймер, падат подозрения, че е съветски агент заради честите му ходения до Москва и преговорите за разведряването – Айзъксън цитира негов дългогодишен враг на име Пол Нитце, който е казвал: “Този човек е предател на страната си”. И това е част от проблема, който авторът описва така: „Американците традиционно възприемат света по манихейски начин – държавите са или в мир, или във война, те са или добри, или лоши, приятели или врагове. Това води до исторически колебания между изолационизъм и прекомерна ангажираност. В това се състои естеството на предизвикателството, пред което се изправя Кисинджър, когато вътрешнополитическата подкрепа за разведряването започва да се влошава.“ На едно място Айзъксън сумира, че по време на службата си Кисинджър е посетил 57 държави и е изминал 555 901 мили.
В края на книгата е описано и как Кисинджър успешно капитализира годините си държавна служба, като създава фирма за лобиране, която работи с най-големите американски корпорации, на които помага да се срещат с високопоставени служители от други държави. Айзъксън го нарича „най-известния консултант на света“, а с това и допълва образа му от предишни глави, където описва личния живот на Кисинджър, отношенията му с жените и изобщо всичко, което не ми беше никак интересно да споделям тук. Осъзнавам, че този текст стана прекомерно дълъг, но вече изрязах поне една трета от записките си, има още толкова много важни моменти, които Айзъксън е разгледал, но ще трябва да си ги прочетете в книгата. За мен тази биография е чудесно допълнение – и всъщност добър опонент на места – на книгите на самия Хенри Кисинджър, малко са държавниците, които са оставили толкова обширни и задълбочени мемоари и спомени за периода си на служба (тук съм писал за „Лидерството“ и „За Китай“). В крайна сметка отношението към него може да бъде положително или отрицателно, но няма как да не се съгласим, че Кисинджър е имал невероятен живот, който заслужава тия над 900 страници животопис.
