Познавам Павел Петков задочно от коментарите му по блогове, фейсбуци и други утоляващи комуникативната ни жажда местенца. Каква беше изненадата ми, когато се запознахме и се оказа, че той написал книга, и то за Китай. Изненадааа… колегата Павел е преподавател във Великотърновския университет, а е успял и да прекара 2 години в Поднебесната империя, впечатленията от която е събрал в малката си книжка.
Естествено, немедлено си я осигурих, с ясното усещане, че това ще бъде една остра, полемична книга. Бърках. Павел от нета няма нищо общо с Павел – автора на тази книга. Последният е сериозен (даже прекомерно на места), събран, любознателен, приемащ различното, готов за приключения ипредизвикателства. Усещането е същото, както когато четях “Химикал, шоколад и две рупии” на Елена Щерева и Николай Янков, разказващ за техните индийски впечатления, но китайската действителност е пречупена през един много по-балансиран поглед.
Китай е много различен в тази книга, не е бляскав, не е работохолизиран, не е опърпан и гладен. Напротив – по страниците се говори основно за ядене в огромни количества, има си забавленията, има си всичко. На места Павел е твърде сериозен и пунктуален, типично за фен на сериозната нехудожествена литература, но за радост на още повече е отпуснал “перото” си и описва по безумно забавен начин това, което в неговите очи е лудост, а за китайците –реалност. Именно в тази връзка е и най-голямото му достойнство според мен – още в началото той декларира, че няма да съди китайците за това, че са различни,което е привичка на чужденците от хилядолетия насам – а ще приеме и ще се приспособи към техните хигиенни навици, начин на хранене и прочие – което всъщност далеч не се оказва така страшно, естествено. Китай е един съвсем различен свят, но по своята същност не чак толкова. Павел се забърква и с най-тежкото изпитание – да научи езика, въпреки че това му намерение не е прието сериозно от местните, свикнали на изначалния отказ на чужденците да учат “най-трудния език в света”.
Но няма да се разпростирам, по-скоро искам да ви представя няколко великолепни откъса от книгата, които ме израдваха много. А че я препоръчвам на всеки, който се е запътил към Китай, е ясно – това не е туристически пътеводител, а книга за оцеляване в ежедневието. Което за чужденеца не винаги е лесно, определено, дори и обръгналия на чудесии нашенец.
Храната:
Щом пристигнаха основните ястия и се почна истинската гощавка, всички вкупом започнаха да слагат – със собствените си клечки за хранене! – разни неща в чинията ми. Свикнал със свободата на личния си избор, отначало тази практика ме смути и подразни. Съобразих обаче, че това вероятно е много учтиво от тяхна страна и е начин да покажат колко са загрижени за мен. По-късно научих, че това се случва на всеки чужденец, който отива на ресторант с китайските си колеги.
В такава ситуация ще бъде невъзпитано да игнорирате тези “дарения” и да продължите да дъвчете пържени ядки, затова трябва да хапнете поне малко. Естествено, трябва да казвате, че храната е прекрасна. Изработих си стратегия за справяне с този поток от храна, струпван на чинията ми. Набелязах си ястията, които най-много ми харесаха и започнах да казвам, че те са особено превъзходни. Резултатът беше, че започнаха да ме снабдяват главно с тях. Ако вече бях прекарал няколко години Китай и по тази причина вдъхвах доверие, сигурно щяха да ме оставят да си сервирам и сам.
Господин Луо, който седеше от дясната ми страна, прояви особено голяма загриженост и непрекъснато слагаше храна пред мен с бамбуковите си клечки. Нямаше как – трябваше да взема контрамерки, като при това не се покажа невъзпитан. Реших да го сразя със собствената му тактика. Винаги когато Луо ми сложеше в чинията “задушено пилешко око”, аз му отвръщах също така любезно, като го гощавах с щедра порция “мариновани копита от глиган”. Постепенно набезите му изгубиха своята острота.
Алкохола:
Много обезкуражаващо е да видиш как чашата ти автоматично се напълва отново, след като тъкмо си изпил осмата си бира, а не можеш и да помислиш да откажеш наздравица. Принудих се да прибягна до практиката да нося със себе си бутилка бира и да си доливам сам когато и ако пожелая. Така винаги когато към мен се завтечеше сервитьорката с твърдото намерение да долива, посочвах мълчаливо шишето си. В началото това ги изненадваше, но постепенно ми свикнаха.
Точно когато с облекчение видях как и последната бутилка свърши, директорът поръча още осем, които се разпореди да отворят незабавно, за в случай че някой си въобразява, че ще се измъкне лесно.
Може би се питате защо е всичкото това пиене. Преди всичко, в компанията на чужденец, китаецът очевидно смята за свое задължение да го въвлече в състезание по надпиване. Понякога това е свързано с концепцията за “лице”, но в повечето случаи се прави просто защото китайците са убедени, че чужденците много обичат да пият. Ако откажех, решаваха, че съм прекалено тактичен, защото съм на мнение, че те не искат или не могат да се сравняват с мен.
Учтивостта изисква да се предложи на гостите алкохол. Освен това всеки регион има своя собствена пивоварна, така че бирата минава за един от местните специалитети, които на всяка цена трябва да се предложат на гостите.
Не съм особено силен в пиенето и отначало бях доста притеснен. Скоро обаче се оказа, че огромното мнозинство китайци са по-слаби пиячи и от мен. След няколко чашки лицата им силно почервеняват, което е сигурен знак, че започват да се напиват. Човек би очаквал, че в този момент поне ще намалят темпото, но рядко става така. Китайците, с които съм се черпил, винаги следяха за някакви белези, че алкохолът оказва влияние и върху мен. Логично, те очакваха лицето ми да почервенее като техните. Тъй като това не се случваше, те настояваха да продължим с пиенето, последствията от което не винаги бяха приятни, особено за тях.
Най-интересното е, че можете да “изгубите лице”, ако откажете да пиете, но не и ако се насмучете до безпаметност и повърнете на масата. Напротив, така дори ще станете особено симпатичен на домакина и колегите си, защото сте се жертвали да пиете прекалено много, само и само да им засвидетелствате уважението си. По същия начин, ако кажете “Не пия” или “Никога не съм опитвал такова вино”, но после се съгласите да пиете, авторитетът ви незабавно ще се повиши заради компромиса, който правите в името на добрите отношения.
Веднъж един мой колега – канадецът Бен – се опита да отклони поканата на своя директор да пият, което само го амбицира още повече:
– Не пиете, така ли? Но сега ще направите изключение и ще пиете с мен, нали? Хайде, само една чаша.
Никога не се свършва с една чаша. При повторното наливане канадецът възрази:
– Нали щеше да е само една чаша!
– Хайде, хайде, нали сме приятели?
Бен не можеше да каже не, защото директорът щеше да се почувства засрамен и двамата щяха да “изгубят лице”.
Китай не е подходящо място да се лекувате от алкохолна зависимост.
Неверник и това си е:
Съобщиха ми, че един от храмовете е известен с “необикновено явление”. Влязохме да го видим.
Правоъгълният вътрешен двор на този прословут храм бе разделен на две, като по средата минаваше калдъръмена пътека. Двете половини на двора бяха застлани с малки обли речни камъчета. Въпросното “чудо”, като го описаха, се състоеше в това, че между камъчетата на едната половина растеше трева, а в другата половина – нито стрък. Наистина интересно явление. Как да си го обясни човек като мен, който не вярва в божии чудеса? Първо ми хрумна да проверя дали разположението на двора не е такова, че слънцето да огрява само едната му половина. За това обаче трябваше да са изпълнени две условия – стените на храма да са под ъгъл (а не успоредни) на четирите географски направления, а постройките наоколо да са порядъчно високи. Налице беше само второто условие, и то отчасти. Значи, не е това обяснението. Разпоредителят на параклиса твърдеше, че причината е в различните видове енергия, която течала над (или под) двете части на двора. За мен това също беше ненадеждно обяснение, поради което се заех сам да разбера каква е тая работа.
Отидох на пътеката, наведох се и внимателно разгледах повърхността на двора. Обяснението на чудото беше съвсем очевидно и се наричаше, както обикновено се оказва, “алчност”. При внимателен оглед се забелязваше, че между камъчетата в едната половина на двора е направена замазка от цимент, а в другата половина е оставена пръстта. Естествено, че тревата няма да може да пробие цимента! “Чудото” обаче трябваше да привлича посетители, които хем ще плащат вход, хем ще купуват сувенири, ще се хранят в местни ресторанти, ще пазаруват и като цяло ще се изръсват за благото на местните предприемачи.
P.S. Считам, че само човек, който не е чел книгата, би позволил подобна “класическа” корица, която е много китайска, но няма нищо общо с нещата, които Павел описва.
От същия жанр
