Трудно е да не забележиш големите романи на изд. „Лист“ в книжарницата – дали „Ето ме“ на Джонатан Сафран Фоер, дали „Приключенията на Оги Марч“ на Сол Белоу, дали „Кладата на суетата“ на Том Улф. А ако имам истинска слабост към нещо – че понякога и време, – това са мащабните романи. Последният от тази поредица изчака търпеливо да дойде лятото, когато вече можех да се потопя в измамния му блясък на Уолстрийт, на богаташките къщи, печеленето и губенето на състояния за секунди – всичко това противопоставено на бедняшката реалност на Бронкс, където дори правораздавателните органи си поръчват обяд в добре охраняваните си сгради, защото не смеят да излязат на улицата.
Шърман Маккой е един от господарите на вселената – така се самоидентифицира и така се чувства в огромната си луксозна къща на Парк Авеню. Наследник на голямо богатство, сам той е от онези финансови магьосници, които си играят с абсурдни суми всеки ден на борсата. Едновременно с това обаче е дълбоко отегчен от брака си и изневерява на жена си с красивата, но простовата съпруга на престарял милионер. Живот като на всички останали около него – безбожно висок стандарт на живот, който поглъща всичко, което печели. Шърман има всичко, но всъщност няма нищо – нито пари, нито любов, нито приятели. И скоро ще го разбере.
На другия полюс е реалността в Бронкс, която Том Улф пространно описва – от битието на обикновените хора, впримчени в този капан, през тарикатите, които доят кравата на социалното недоволство в своя угода, през кмета и местните органи на властта, които се опитват да наложат законност с крайно неуспешни резултати. Там е един друг свят, който сякаш се намира в друга вселена, не в един и същи град като този на Шърман.
И когато той прави неволна грешка и се озовава по опасните улици, бедата вече е неизбежна. Едно младо момче е блъснато от неговия мерцедес, а бягството само му внушава, че дори това може да му се размине – защото е богат и всесилен. И това по принцип е вярно, ако точно в този момент политическата ситуация не изисква бяла жертва – а каква по-удобна плячка от един от самозабравилите се властници от Уолстрийт?
„Кладата на суетата“ е мащабен и проникновен роман за покварата в човешките сърца – и в бедните, и в богатите. Това е роман от края на 80-те, които описва расовите проблеми в Америка, смайващата пропаст между бедни и богати, между бели и черни, между имащи всичко и тези, които нямат почти нищо. И шизофреничното разкъсване на властите между тях, които трябва и да спазват закона, писан само за имащите, и да сдържат кипящото гърне на недоволството на нямащите, за да не избухне и да не помете всичко. Том Улф задълбава в дълбоката нищета, която богатството прикрива зад измамния си блясък, но и поставя ребром въпроса за гетата и тяхното могъщо привличане като на черна дупка – и почти пълната невъзможност да бъдат напуснати, да се качи човек по стълбата на социалния успех.
Наистина впечатлява лекотата, с която Улф рисува образи, които са толкова противоположни, че е непонятно как се събират зад едни и същи страници. И после ги засилва като в адронен колайдер и ги сблъсква могъщо, а сред разлетелите се отломки прозират неприятните истини за света и цената, която всички плащат за илюзиите си. Това е роман почти само за падението – не че хората, които го започват на върха, са щастливи по някакъв начин. Всички са нещастници в „Кладата на суетата“ и само изгарянето на противниците им сякаш им носи мрачно удовлетворение. Точно като в природата само борбата и оцеляването връща усещането за живот в мъртъвците, които вдигат наздравици сред мрамора и коприната. И само свалянето на боговете в калта дава капка удовлетворение на тези, които джапат всекидневно в нея.
И последният герой, разбира се, е градът. Който е мащеха на всички – и бедни, и богати.
