…И сега аз казвам на Сам: „Сам, ето книгата.“
Тя е кратка, разбъркана и объркана, Сам, защото нищо интелигентно не може да се каже за едно клане…
Така и ревюто ще е кратко, разбъркано и объркано. Защото Вонегътне се вмества в рамки, не спазва условности, не се съобразява с клещите на даден жанр. Той просто забива като пирони една след друга сцени, които разтърсват светогледа. И ако кланицата се намира в Германия, в Дрезден, а добитък за заколение, наред с германците, са и американците, то нищо не пречи на един от последните да се разхожда напред-назад във времето, че и да поседи в клетка в зоологическата градина на планетата Тралфамадор.
На теория и по корични описания “Кланица 5” е книга за войната:
Появи се някакъв арбитър. Навсякъде имаше арбитри — хора, които казваха, дали печелиш или губиш дадена теоретична битка, кой е жив и кой е мъртъв.
Арбитърът съобщи смешна новина. Теоретически богомолците били забелязани от въздуха от теоретическия неприятел. И всички били теоретически мъртви. Теоретическите трупове се смяха и на обяд се нахраниха здравата.
Но теорията си е теория, а войната си е война и трябва да има мъртви. Вонегът щедро ги сипе по страниците. Така е то:
И Уиъри като Били бе новак във войната. И той също бе попълнение. Като член на оръдеен разчет той бе участвал в изстрелването на един снаряд в знак на гняв — от петдесет и седем милиметрово противотанково оръдие. Оръдието издаде звук, сякаш Всемогъщият Бог отваряше ципа на дюкяна си. Оръдието лизна сняг и растителност с огнен език, дълъг десет метра. Пламъкът остави черна стрела по земята, която показваше на немците точно къде е скрито оръдието. Изстрелът не попадна в целта.
Целта бе един танк „Тигър“. Танкът завъртя осемдесет и осем милиметровата си зурла, душейки, и видя стрелата по земята. Стреля. Изби всички от разчета, освен Уиъри.
Така е то.
Когато имаме толкова много смърт, сякаш времето е без значение и не само филмите, но и животите могат да поемат в разностранни посоки. Но да се спрем на целулоидната лента:
Филмът бе за американски бомбардировачи през Втората световна война и за техните славни летци. Видяно отзад напред, съдържанието на филма бе следното:
Американски самолети, целите надупчени и пълни с ранени мъже и трупове, излитаха заднешком от едно летище в Англия. Над Франция няколко германски изтребители се приближаваха заднишком към тях, изсмуквайки куршуми и шрапнели от някои от самолетите и екипажите им. Същото направиха и с няколко разбити американски бомбардировача на земята, които излетяха назад, за да се присъединят към своята ескадрила.
Ескадрилата прелетя отзад напред над обхванати от пламъци германски градове. Бомбардировачите отвориха люковете си, които притежаваха някакъв чудноват механизъм, и огънят се сви, събра се в цилиндрични стоманени контейнери, които се прибраха в търбусите на самолетите. Контейнерите бяха наредени грижливо по поставки. Германците там долу имаха чудновати уреди, прилични на дълги тръби. С тях изсмукваха шрапнели от екипажа и самолетите. Все пак имаше няколко ранени американци и някои от бомбардировачите бяха повредени. Но над Франция германските изтребители се появиха отново, за да оправят нещата, така че всеки човек и всеки самолет отново станаха като нови.
Когато бомбардировачите се върнаха в базата си, железните цилиндри бяха свалени от подставките им и върнати в Съединените щати, където фабриките работеха денем и нощем; демонтираха цилиндрите, отделяха опасното им съдържание и го превръщаха в минерали. Беше трогателно, че тази работа се вършеше главно от жени. После минералите бяха изпращани на специалисти в отдалечени краища на страната. Тяхната задача бе да ги върнат в земята, да ги скрият умело, така че никога вече да не навредят някому.
Но животът си тече напред. Както тече кръвта и напоява земята. Не че земята има нужда от точно този тип напояване. Човечеството обаче усърдно държи на този древен и изпитан способ и няма изгледи да се откаже от него:
И тогава момичето вдигна ръка.
— Господин Траут — каза то, — ако спечеля, мога ли да взема и сестричето си?
— По дяволите, не! — каза Килгорд Траут. — Да не мислиш, че парите растат по дърветата.
Между другото, Траут бе написал роман за едно дърво, което ражда пари. Вместо листа, по него растели двадесетдоларови банкноти. Цветовете му били правителствени бонове. А плодовете му — диаманти. То привличало човешките същества, които се избивали едно друго около корените му и ставали добър тор.
Така е то.
Повече за “така-е-то”-то на самия Вонегът тук, за книгата в“Сивостен”, а тук може да прочетете една от най-прочутите му речи, която трябва да се изтипоса във всяко училище на планетата според мен.
